Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Кривата перка стана по-предпазлива, вдигна зъбата глава, наостри слух.

О! То беше тъй особено, това дете, тъй различно от всички! И на сушата, и във водата! Различно! А тя трябваше да го пази. Чувството на майчиния дълг беше просмукано в цялото й диво същество. Злочестата майка навярно беше забравила вече как стана всичко това, как на мястото на любимата й рожба се натъкми осиротялото мече, как майчиният инстинкт надви мъката й и омразата към противната бяла козина. Знаеше едно — сега до нея лежеше едно малко създание, което настойчиво диреше нежността й. И нищо друго.

Дали беше навик, отскоро придобит, или порив за обич, необмислен, нелеп инстинкт за майчинство? Тя не мислеше, не се запитваше. Само обичаше лудо, всеотдайно. За това рошаво бяло кълбо беше готова на всичко.

Със загубата на бивена си в страшната схватка с ледената броня Острозъбия загуби и водачеството в стадото. Винаги когато опиташе да излезе отново напред, младият му заместник, Късорога, който бе успял тогава да разбие коварния леден таван, връхлиташе стръвно отгоре му, готов да го прониже с дебелия си меч, готов да се бори до смърт за извоюваното надмощие.

Острозъбия бе почнал да разбира, че времето му е отминало — да разбира и да се примирява. Както бе побеждавал другите, така бяха победили и него. Затова все по-рядко и по-рядко оспорваше правото на съперника си.

Нарвалите се носеха през кипналите гребени на вълните в редици — мъжки, женски и деца. Носеха се плавно, спокойно, без суетня, готови всеки миг за лов и отбрана.

Вдясно сияеха с ослепителната си белота ледените грамади, хаотично натрупани по крайбрежието от някакви титанични сили. А вляво морето искреше с всяка своя гънка. По копринената му кожа пролазваха ритмично дълги брилянтени тръпки. Понесени от теченията, един след друг, плувнали като лебеди в разплискания лазур на океана и накъдрили в него белите си отражения, пъплеха на юг величествени айсберги. По снагите им зееха с тъмни виолетови сенки безброй причудливи пещери, мостове и сводове, каквито само безграничното въображение на природата би могло да извае.

Макар и осакатен, обезоръжен, Острозъбия беше опитен самец, винаги нащрек, с остро ухо и бързи рефлекси. Не току-тъй толкова години бе водил стадото сред безчислените опасности на океана. Сега пак той пръв откри огромния пасаж полярни трески. Откри го и по навик протръби под водата радостния сигнал на водача, след което потъна в изумрудената бездна. Стадото се стъписа. Сега накъде? След стария или след новия водач? Редът му се разстрои.

Но само за миг. Късорога, ревнив за отскоро добитата власт, мигновено се стрелна подире му, като пищеше пронизително бойния си призив.

Битката се разгоря дълбоко, там дето синият здрач преливаше неусетно в чернотата на морската дълбина. Беше кратко, но яростно счепкване. Младият налетя с устрема на младостта, заслепен от ревност. Но срещна съобразителността и богатия опит на непобедения от друг самец, предишен водач. Острозъбия отскочи ловко встрани, пропуснал смъртоносното острие на врага само на няколко сантиметра от тялото си, после се стовари в целия си устрем върху дебелия му врат. Друг път това означаваше край. Дългият бивен пронизваше вражия гръклян и го отправяше надолу, плячка на акулите.

Сега счупеният зъб само се блъсна в дебелата кожа, като я одраска леко.

Късорога повтори атаката си и отново зъбът му не улучи противника. Отново Острозъбия стовари безполезния прицел на притъпения си бивен върху врата на младия, на познатото, добре премерено, най-уязвимо място.

Чак тогава старият водач почувствува напълно цялата си безпомощност. Обречен беше на поражение, в една предварително загубена битка. Или трябваше да отстъпи, или да загине. И той отстъпи. С болезнен стон обърна гръб и полетя нагоре за въздух, нагоре към просветващата синева. И никога вече след този жесток урок нямаше да помисли за разплата, осъзнал и примирен с участта си. Младият искаше само това. С тържествуващ рев той поведе отново стадото към открития от съперника му рибен пасаж.

Скоро под тях сред сиво-синкавия здрач заблестяха седефените блясъци на хилядите, на милионите люспести, гърбове, които се стрелкаха отдолу като сребърен поток, тяло до тяло, в плътна, замайваща върволица, сякаш извираха от синия безкрай и се стопяваха в другия син безкрай. Носеха се в сляп унес напред, към някаква далечна, само тям известна цел. И сякаш не виждаха, не чуваха, не усещаха нищо. Сред искрящите струи на този жив порой се врязваха безброй тъмни сенки — акули, белухи, делфини.