Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Кривата перка виждаше, че това не е нейното дете, нейното прелестно голокожо детенце, а друго — грозно, бяло, космато, с щръкнали уши. Виждаше го добре, ала не можеше да го отблъсне. Спираше я нещо по-силно от нея самата. Забравила, че кърми един бъдещ хищник, наследствен враг на племето й, тя потръпваше доволно, притваряше очи от блаженството на изтичащото мляко и прегръщаше с лапа прегладнялото си хранениче, без да подозира какво можеше да произлезе от тая противоестествена, невероятна връзка, от тая злорада шега на случайността.

Мъглата отново връхлетя като космато, дъхащо мраз чудовище и затисна света с безличния си мрак. Но сега мечето лежеше притиснато до новото добро нещо, затова светът не изглеждаше толкова страшен. Заситено, сгрято от близостта на голямото тяло, повече сгрято от неговата закрила и нежност, то заспа дълбоко.

Каам отнесе на гръб байдарката и я спусна във водата по наведената площадка. После се вмъкна в отвора и го затегна около кръста си. Сложи до себе си пушката, както беше увита в калъфа от тюленова кожа, провери харпуна и надутия тюленов мях, опипа ремъка от кожа на белуха с острите куки и грабна веслото. Лодката се хлъзна над вълните леко, безшумно, сякаш полетя върху белите им гребени.

Ловецът беше навлязъл доста в морето, когато лунната светлина взе да избледнява, а на юг, над хоризонта, избликна розовият предвестник на идващия ден. По разпръснатите облачета се наслои златна па̀ра. Изгревът се разгоря все по-ярко, по-неудържимо и накрай избухна в някакъв гейзер от пламъци. Започна късият мразовит ден. Въздухът беше свеж, резлив от студа, надъхан с уханието на водата и снега. А отдолу се люлееше просветналото зелено море, по което белите гребенчета кипваха ту тук, ту там като стадо лудуващи белухи. Наоколо — само вода и пяна, едри и дребни парцали от пяна като разтопен зелен мрамор.

Каам запали лулата си и сви към брега. Стори му се, че върху паковия 6 6 Пак, паков лед — многогодишен лед в полярните морета. лед, довлечен есенес от течението и споен за скалистия фиорд, се чернее тюлен. Той прилепи лодката на двеста метра от животното, извади пушката и тръгна към него предпазливо. Стъпките му бяха съвсем безшумни, защото бе пришил върху ходилата на тюрбазите 7 7 Тюрбази — обувки, ботуши. си меча кожа. Всеки път, когато тюленът поемеше дъх, той правеше крачка напред и мигновено застиваше на място. После запълзя по корем. А жертвата му, измамена от опитния пълзач, се взираше с късогледите си очи, без да мигне. Може би си казваше: „Това е животно като мене. Защо ли се страхувам?“ Каам шепнеше полугласно: „Кх… Кх… Кх…“ Точно тъй се обаждат един на друг тюлените.

Ловецът провери ремъка с куките, надигна цевта, мушката кацна в мерника. В този миг тюленът, изведнъж познал най-опасния си враг, със силен плясък се метна от леда с главата надолу.

Каам сви рамена. Нямаше смисъл да чака. Знаеше какво означава това шумно гмурване. Животното беше потънало дълбоко, щеше да изплува след дълго време — и то кой знае къде. Той метна пушката през рамо и пое обратно към байдарата. Съмнението отново го овладя. Духовете още бяха разгневени, още се сърдеха.

Първите слънчеви лъчи се хлъзваха по заснежените простори и разпалваха в топла розовина всяко възвишение. В падините се утаяваха тъмните сенки на отминалата нощ, по-право не сенки, а някаква неземна светлина, сияещи виолетови и лазурни полутонове, сякаш езерца от лунни лъчи, още не попили из пукнатините. Нощните сенки се смаляваха, потъваха в най-дълбоките ями, отстъпваха място на победилия ден. Лунните езерца се изпаряваха бързо. И изведнъж целият свят избухна като взрив от брилянтни искри.

Каам постави защитните очила от китова балена. Отслабнали през дългата нощ, очите му нямаше да издържат снежния блясък. После пристъпи с отпуснати рамена до байдарката, която се подмяташе, привързана край ледения пристан.

С приближаването си към брега водната повърхност се нагъваше, издуваше се в едри дипли и се устремяваше в нависнали, заканващи се гребени. Водните пръски замръзваха по брега в причудливи зърнести висулки.

Издебнал затишието между две вълни, Каам се отлепи от брега. В очите му под баленовите очила надеждата беше помръкнала, отстъпила място на нови съмнения. По ръба на байдарката висяха безброй амулети, изрязани от моржови зъби, от китови ребра, от изхвърлени край морето почернели клонки. Сам Каам ги изряза със същите ръце, които по-рано убиваха толкова много тюлени, моржове, бели мечки. А сега? Нима и амулетите губеха вълшебната си власт?