Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Денят беше още много къс. Дали опитният ловец и днес щеше да се прибере с празни ръце?

Изведнъж сърцето му трепна. Моржица! С малко! До нея друга, сама! Дремят! Не са го усетили!

Той отправи лодката си към тях, срещу вятъра, да не доловят миризмата му. Извади отново пушката, насочи я към самотната моржица. Трябваше да мери точно. Трудно се улучва морж смъртоносно. Костите на главата му са дебели. Само през очните ябълки може да се достигне мозъкът. А куршум в тялото му, в това огромно туловище, е все едно бодване с карфица.

Между две вълни Каам натисна спусъка. Гърмежът прокънтя над ледената равнина и заглъхна мигновено, удавен от простора. Моржицата клюмна, без да издаде звук. Прекрасен изстрел! Толкова месо с един куршум! Толкова ядене!

А сега другата! Той щракна затвора и мушна втория патрон. В този миг моржицата майка изрева като бик и с един скок се метна във водата. Беше видяла враг и бързаше да го прогони, да запази детето си.

Додето ловецът съобрази, пред лодката изплува страшната мустаката глава. От яростно зиналата уста висяха дълги жълти бивни. Очите гледаха злобно и заплашително. Моржицата замахна да забие зъбите си в лодката. А това значеше гибел. Северяните не умеят да плуват. И наистина как могат да се научат във вечно леденото море?

Каам мушна цевта в устата й. Дори не чу дали пушката изгърмя. Само видя как зверът се отпусна и потъна. Човекът въздъхна. Нищо, изпусна богатия лов, но нали спаси живота. На леда лежеше цял морж. Едър, охранен.

В тоя миг от зелената дълбочина изплува друга мустаката глава. Нима и то?

Моржчето връхлетя, преди ловецът да се опомни. Бивните му закачиха реброто на лодката, потънаха в опънатата кожа. Каам реши бързо. Стисна изпразнената пушка за цевта и нанесе силен удар с приклада върху ръмжащата муцуна. Но ударът попадна не на място, не в главата, а върху наскоро поникналия, още кух зъб. Върхът отскочи с пукот. Животното изрева от болка, метна се по гръб и изчезна под водата, а ловецът загреба назад, към убития морж. Трябваше да се прибере час по-скоро. Защото всяка вълна впръскваше в кухината на лодката му струйка вода. Каам усещаше как покрай тюрбазите му от морски заек се плиска малка локвичка. Когато тази локвичка напълнеше половината байдарка, Каам щеше да се запъти към прадедите си, след майка си…

Краткият пролетен ден клонеше към заник. Едва-що изскочило над кръгозора, слънцето отново се тъкмеше да се скрие. Над ледения свят трептеше червеникава омара, която се наслояваше като розова ръжда върху натрупаните тороси, по навеяните преспи и по гребените на вълните. Мрачината от пукнатините се надигаше, оплътняваше се, преливаше навън и се сливаше с удължените сенки на безредните ледени блокове. Над света лягаше мек теменужен здрач.

Осиротялото моржче се бе свило на плиткото дъно до мъртвата си майка, буташе я с муцуна, опитваше да я подигне с лапи. С широко отворени безжизнени очи тя се взираше в мрачната синева, неподвижна и безчувствена. От време на време моржчето изплуваше на повърхността да поеме въздух и отново потъваше. И отново с тихо скимтене продължаваше напразните си опити. Какво беше станало? Защо не се събуждаше? Наоколо по каменистото дъно, засипано с миди като черен чакъл, се полюляваха оголените, още необлистени врежове на ламинариите, сред които щапукаха на дългите си зелени шипове морски таралежи. На десетина крачки оттук дремеше върху дъното тюлен, а наоколо, почти до носа му, пърхаха рояци трески. Знаеха, че е сит. Затова сега не се бояха от него. През две-три минути тюленът се издигаше до повърхността, вдишваше и пак се отпускаше на дъното за сън.

Само старата моржица лежеше безжизнена, поклащана от мъртвите вълни, а детето й, почувствувало най-сетне безвъзвратната загуба, изплуваше за въздух и тоз час се връщаше при нея.

Морето неусетно помръкваше, попило настъпващата нощ. От дълбините се надигаше непрогледният мрак и заливаше света, сякаш изригваше вулкан от черна лава. Само отгоре по накъдрената повърхност продължаваха да блещукат огънчетата на отразения заник като странен Млечен път от алени звезди.

Тих безветрен ден.

Премрежило ириси с белезникавата си мигателна ципа като защитни очила, мечето бродеше сред ледените грамади.

Над света тегнеше напрегната тишина. Слънцето блестеше през матовата пелена на ледената па̀ра, увиснало сред дъгоцветния пръстен на разкошно хало 8 8 Хало — оптическо явление в атмосферата, предизвикано от пречупването на слънчевата светлина в облаците. . А долу, ниско над кръгозора, на изток, на юг и на запад преливаха нежните си багри още три дъги. Скрежът бе попълзял върху оголените скали като кристален мъх, в който мъждукаха брилянтени светулки. Из въздуха прелитаха с радостно чирикане снежни овесарки — предвестниците на пролетта.