Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

С радостни провиквания нарвалите захванаха пиршеството. Един до друг се врязаха в живата грамада. Острозъбия и Късорога, забравили скорошната свада пред обилната, опияняваща плячка.

Това страшно нападение най-сетне разбърка рибния поток. Разкъса го. Смутени, рибите се отклониха встрани, все повече и повече, преследвани от безпощадните хищници, обърнаха назад — километър, два, три, четири, докато достигнаха края на своята колона. Видели пред себе си други трески, те избързаха, смесиха се с тях, последваха ги.

Може би от страх, а може би от някакъв инстинкт на безволевост, стадните риби предпочитат да бъдат водени. Все по-добре е друг да върви отпред, да дири храната, да открива враговете. Затова първите риби с такава радост се прилепиха в края на пасажа, успокоиха се, заплуваха облекчено. Най-сетне! Вече не те, а други щяха да водят.

Целият пасаж се завъртя в нелепо, безсмислено хоро, в истински омагьосан кръг, подчинени на слепия стаден инстинкт. Всяка риба следваше рибената опашка пред себе си и нямаше да се откъсне от нея до края на силите си, докато загине от глад или докато хищници, по-лакоми и по-настървени, разкъсат гибелната въртележка.

Един след друг нарвалите изплуваха към повърхността и се отпускаха върху вълните с преситени стомаси. Белухите поемаха към далечното ледено поле. Само акулите продължаваха да гълтат, да гълтат — единствени те, със своята страхотна, ненаситна лакомия.

Изведнъж откъм брега, от далечната бяла тундра връхлетя с писък кратък, отсечен като удар порив на вятъра, награбил от снежните навеи облак снежен прах. Изплющя и затихна. След няколко минути повторно налетя.

И ето, поривите зачестиха, затишията между тях ставаха все по-къси, все по-неспокойни. После слънцето помръкна, снегът се надигна от брега като лавина и се понесе в неудържими свистящи потоци. Морето се начумери, посивя. Атлазената му кожа се и нагърчи с неравни тръпки, върху които поникна някаква наежена бяла козина. Косматите вълни нарастваха застрашително, зареваваха, налитаха стръвно върху айсбергите, като ги заливаха до върховете с гейзери водни пръски.

Акулите забиха в дълбините, морските бозайници навлязоха в морето, по-далеч от опасния бряг. А треските, увлечени в безсмислената си орбита, продължаваха да се въртят безконечно, всяка след опашката на другата риба.

Ако случаят не ги бе затворил в коварната клопка на стадния инстинкт, първите риби, челниците, щом усетеха връхлитащата буря, щяха да увлекат всички към дъното, на сигурно. Щяха да се спасят. Но сега нямаше челници. Сега всеки се мъкнеше след другия. Нелепото хоро продължаваше да се върти плитко до повърхността, без да се разстрои, без да направи опит да се откъсне от гибелната магия.

Морето вече не се вълнуваше, то се мяташе с неистов рев и диво стенание като ранен звяр. Вълните нарастваха все повече, източваха се нагоре, огромни, синкаво-черни, настръхнали. Те поемаха в кристалните си лапи цели грамади риби и ги изхвърляха на брега. Отдръпваха се назад с кикот, после отново налитаха, награбили нови живи купища.

Обезсилени от беса на морето, от грозния удар в твърдия бряг, от умора, нещастните жертви продължаваха да се мятат вяло на сухото, докато безпощадният мраз сковеше напълно движенията им и ги превърнеше в късчета лед, споени с огромните ледени блокове.

Три дни вилня дивата буря. Три кратки пролетни дни и три дълги нощи. На четвъртата сутрин вятърът изведнъж пресекна, тъй както бе налетял. Небето се очисти, засия с блестящата си синева. Слънцето се разсипа на безброй малки слънца, които изгряваха и мигновено залязваха върху притихналата, леко накъдрена водна повърхност. Морето въздишаше уморено.

Понесла на гръб храненика си, Кривата перка плуваше към близката мидена банка. Под нея, в плитчините, морето сияеше в бледа синева, напъстрена с мраморните шарки на водорасловите полянки. Постепенно, колкото се навлизаше в дълбочините, тази синева се уплътняваше, а пъстрият губер на неравното дъно изчезваше, разтваряше се, погълнат от кристалната непрогледност на водните пластове.

От лазурната мъгла изплува някаква скалиста площадка, самотен подводен остров, чиято основа се губеше в замътената от жълтите личинки на морските червеи дълбина, сякаш увиснала в безграничното зелено нищо.

Това беше мидената банка, където Кривата перка водеше детето си за първия урок в трудното моржово изкуство, за първия урок в диренето на храна. Открай докрай каменната тераса беше засипана с черните черупки на безброй миди, една до друга, една връз друга, струпани в блестящи гроздове. Сред тях се надигаха пролетните издънки на ламинариите, още съвсем свежи, меки и гъвкави. Литотамниите и фукусите пъпкуваха, пускаха и те новите си вейки. След зимната почивка, след дългата нощ подводната природа се събуждаше за нов, още по-пищен живот. Върху незасенчените камъни се припичаха на слънце оранжеви морски звезди. От стълбчетата си, подобни на нанизани едно в друго прозрачни напръстничета, закрепени за литотамниите, се откъсваха за волен живот младите медузки. По дъното щапукаха на дългите си пръсти морски лястовици. Пъплеха напред-назад криви раци с широки шипести брони. Двуметров скат, наподобил плоска черна плоча, търпеливо изгризваше скупчените раковини. Цели хергелета морски кончета преминаваха от лист на лист в ленивия си тръс и опоскваха накацалите морски бълхи.