Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Уви! Все още над главите им висеше дебел няколкометров лед, който кънтеше глухо, отсечено, като каменна скала. Жестока, непробиваема преграда, над която лежеше океан от въздух, океан от живот.

Внезапно — при кой ли опит — Острозъбия позна, че ледът е изтънял. Кристалната броня прокънтя звънливо. Нямаше време за двоумене. Той беше водач на едно загиващо племе и беше длъжен да действува. Секунди ги деляха от гибелта. Нарвалът задълба надолу, после се извърна отвесно, размаха лудо опашка и връхлетя срещу ледения покрив стремглаво, като изстреляна торпила. Такъв беше неговият дълг на водач и на самец. Природата не току-тъй го бе дарила с острия зъб. Длъжен беше да пробие леда, да го разкърти, да направи пробив за дишане на беззъбите женски и деца.

Но преградата се оказа по-дебела, отколкото очакваше — и по-яка. Мощният бивен се прекърши с трясък. Осакатен, замаян от несполучливия удар, оглушал, Острозъбия потъна, все още стиснал в дробовете си въздуха, все още непобеден.

Слухът му се връщаше бавно. В ушите му отново нахлуваше пороят на безчислените морски звуци: неспирният трясък на ледовете, далечното бръмчене на рибните пасажи, стоновете на давещите се нарвали, които с глухо бълбукане изпускаха от дихалата си последните въздушни мехури.

Внезапно Острозъбия се озова в някакъв огнен облак. Милиони, милиарди светещи животинки, увлечени от подводното течение в пламтяща вихрушка, го обгърнаха и замаяха с пищния си блясък. Сред тях преплува едра медуза, сияещо зеленикаво полукълбо, надигна се край него и отмина, развяла пипала като студени синкави пламъчета. В луда гонитба се стрелнаха две дълбокоморски риби, блеснаха като светкавици и изчезнаха, погълнати от мрака. Тогава ухото му долови ехото на собствения му глас, отразено от приближаващото тяло, и в следния миг насреща му изплува полярната акула, огромна бяла сянка, озарена от мъждукането на светещия пасаж.

При новата заплаха Острозъбия се опомни, силите му се върнаха. Плясна с опашка и връхлетя в диво отчаяние срещу опасния враг. Този път строшеният бивен не успя дори да одраска яката броня, но не очаквала такъв отпор, акулата се смути, отклони се от пътя и сви нагоре.

В следния миг се чу писъкът на нападнатото нарвалче, последван от рева на майката. Но сега никой не откликна на безпомощния зов, никой. Само злочестата майка се спусна след похитителя в безполезна саможертва.

Тогава, когато гибелта на цялото стадо изглеждаше неминуема, един млад самец се спусна в последен порив за спасение да премери и той сили с ледения враг. И дали защото налетя по-устремно или защото зъбът му беше по-дебел, по-здрав, а може би просто бе попаднал на по-тънък леден слой — изведнъж със звучен звън кристалният покрив се разломи. Острието изскочи над леда. Победителят пое шумно въздух, дръпна се назад и с тържествуващ рев връхлетя повторно. Върху леда избликна нова пробойна. Възбудени от надежда, самците нападнаха вкупом нацепената, разтрошена броня.

Водата закипя. Всички нарвали, мъжки, женски и малки, бързаха да подадат глави над водата, сред разплисканите ледени отломъци да погълнат свеж въздух, да погълнат самия живот.

Последен се измъкна Острозъбия, все още зашеметен от удара, от болката на счупения бивен. Промъкна се между няколко скупчени тела и жадно засмука влажния въздух.

А отгоре мъглата лежеше все тъй непрогледна, затиснала света. Такава страшна, безнадеждна пустош, безжизнена и безучастна, прихлупила с величествено безразличие страшната драма, която се бе разиграла под нейното закритие, прихлупила милионите всекиминутни драми на грозната бездна.

Мъглата продължаваше да се вее над снежната пустиня в разчепкани повлекла. Вълните боботеха и се блъскаха яростно в брега. Ледът скърцаше като живо същество, разпъван от мраза и напора на прилива.

От морето не долиташе никакъв друг звук, ни рев, ни плясък на плавник. Битката бе завършила отдавна, а заситената косатка бе отплувала нанякъде по своя морски път.

Осиротялото мече трепереше сред снега, премръзнало, уплашено и гладно. То скимтеше сподавено и не смееше да мръдне от мястото си, загубено в този страшен, мразовит свят, в този влажен хаос, който го обгръщаше отвред с ледените си пипала, който го облъхваше с мразовитото си дихание. И само от време на време завиваше проточено и жално. През влажния мрак политаше кратък, боязлив вопъл, зов за помощ към доброто топло същество, което бе отишло някъде и не се връщаше. Защо го стави само̀? Не знае ли, че то се бои, че мръзне, че е гладно? Защо не се връща?