Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Пред очите му изплуваше червена мъгла, като огромна светеща актиния, гигантско чудовище, което развяваше огнените си пипала, обхващаше го.

Къде е протокът?

Той продължаваше да се носи по обратния път, полузадушен, стиснал в стръвна конвулсия дихалото си да задържи въздуха, да не позволи на водата да напълни дробовете му. Отде можеше да знае, че бурята вече бе сближила двете ледени полета, мразът ги бе сковал мигновено с кристалната си поялка и бе заличил спасителната ивица открита вода?

Чак когато съзнанието го напускаше, загубил напълно борбата, Схванатия усети, че ледът е свършил. Той изплува над вълните, задиша учестено, ненаситно и накрай, съживен, освежен, отново се насочи към залива с моржовете.

Все пак при тях имаше повече надежда.

А нейде далече назад през водния простор долитаха писъците на нарвалите, които се лутаха под ледения похлупак в напразен опит да се доберат до откритото море, до свежия въздух, пленени в тази коварна кристална клопка.

Бурята стихна тъй неочаквано, както се разрази. Вдигнатият снежен прахуляк бавно се утаи като сребриста мътилка и насипа върху ледените грамади педя сняг. Замъглената луна се избистри, а болнавата й светлина заискри в броката на снежните кристалчета. Небето отново запримига с призрачните зари на полярното сияние.

Мечката се измъкна от закритието си до самотната скала, която стърчеше над леденото поле, украсена с причудливите, накъдрени стрехи на снежните навеи. Мечето изтърси от гърба си натрупания сняг и припна край нея да стопли премръзналите си лапички.

Мечката го близна с големия си морав език, после го поведе през гигантския леден трошляк. През мразовитата буря бе огладняла отново, затова бързаше към мястото, където бе заровила недоизяденото моржче. Подире им се гърчеха китки от сенки: тъмната синкава сянка от луната и множеството бледи сенчици, които се раждаха при всеки изблик на небесното сияние.

Изведнъж мечката изрева и се втурна напред. При нейното приближаване глутница полярни лисици се пръснаха с уплашен лай.

Когато майката и детето пристигнаха, от прибраната плячка бяха останали само разхвърляните кости. Нито късче месо.

Мечката се въртя, ръмжа недоволно, помириса тук-там и реши. Към брега имаше моржове. Все щеше да хване някой! И с това решение поведе детето си надолу.

Тогава придойде мъглата като някакво вълнесто чудовище и погълна във влажната си утроба целия свят. Отначало между отделните кълбета от пара все успяваше да се мерне луната, забулена, почервеняла, но скоро целият свят потъна и се стопи, разтворен в безличната белезникава тъмнина, по-непрогледна от най-черния мрак.

Мечето се уплаши. Разтреперано, слисано от новото страшно чудо, безпомощно, почти ослепяло, то се притисна към майка си, взе да се мотае в краката й, да я препъва. Заскимтя. Страшното влажно нещо нахлуваше на задушливи глътки в дробовете му, сякаш ги запълваше с някаква пухкава козина. Задавяше го. Наоколо не се виждаше нищо. Светът ставаше все по-тъмен и по-заплашителен, слял се в една белееща се невидимост, сред която едва се мерджелееше кракът на майка му. Един крак и нищо друго. Мечето се притискаше към тази крак е разтуптяно сърце. Какво щеше да прави, ако загубеше и тази опора?

От време на време, разбрала смута на детето си при първата му среща с мъглата, майката изръмжаваше ободрително, спираше се и се обръщаше да го погали. Нищо! Ще свикне! Трябва да свикне и с мъглата, с неоспоримия властелин на суровата им родина, както трябва да свикне с всички други врагове — със студа, с глада, с бесните виелици.

В глухата тишина долиташе на пулсиращи тласъци шумът на прибоя, който се блъскаше нейде си в ледения пояс.

Мечето се озърташе смутено, уплашено от тоя плясък, който се носеше отвред, съвсем наблизо, на няколко крачки може би, сякаш отвред настъпваха боботещите талази и всеки миг можеха да връхлетят отгоре му, да го залеят. А старата мечка продължаваше уверено пътя си, без да се смущава от непрогледната мъгла и грохота на морето. За нея, опитния жител на Арктика, светът не представляваше някакъв тъмен хаос без начало и без край, някакъв мъгляв лабиринт сред ледените грамади. Чувствителният й нос подушваше отдалеч дъха на морето, острият й слух познаваше по пукота на леда докъде достига сушата. Всяка скала над снега за нея беше крайпътен камък. Но дори да загубеше понякога пътя си — какво от това? За нея цялото поле беше дом, еднакво суров и неприветлив. Навсякъде можеше еднакво да се подслони на завет зад някой леден къс, навсякъде еднакво можеше да изрови яма в снега, за да се сгуши с детето си. Всъщност, където се намираше то, там беше и нейният дом.