Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

А мечето, глупаво и неразбиращо, я питаше с очи какво още чакат тук, при това страшно, мокро нещо, което се надигаше отдолу и му се заканваше, посягаше да го пипне в лепкавата си прегръдка и да напълни дробовете му. Какво чакат тук, защо не се прибират в своя хубав топъл свят?

Мечката най-сетне се надигна. Никой тюлен не би издържал тъй дълго под вода. Тя изръмжа недоволно и подкара мечето пред себе си.

Трябваше да стигнат до незамръзнало море. Там все щеше да намери нещо — я морж, я тюлен, я някой изхвърлен труп на кит. Неведнъж се бе опасявала така от гладна смърт.

Двамата отново поеха на път, тъй самотни, сякаш единствените живи същества в цялата вселена. На път — за храна, за живот — напред, откъдето долиташе шумът на прибоя.

В сухия безмирисен въздух над снеговете почна да се просмуква солената влага на океана, наситена с дъх на водорасли и риба. И ето, сред ледената грамада се мярна брегът, наяден, оглозган от бурите, заливан от водните пръски, които се свличаха обратно към морето и застиваха по пътя си в приказни сталактити, в блестящи ледени водопадчета, в разлети загладени стъпала.

В този миг майката улови миризмата на морж. Козината й настръхна, черната устна оголи пожълтелите зъби в зле сподавено изръмжаване. Наежи се и мечето, спря, изви гръбнак. Мечката пропълзя върху съседния блок и прикрита зад него, надзърна към морето. На двеста-триста метра пред нея лежеше моржче, неподвижно, сгушено в сянката на една ледена могилка, на пръв поглед невидимо. Само острото око на опитната мечка можа да го забележи. Тя се хлъзна надолу и полетя върху му. Моржчето изпищя в ужас.

Кривата перка чу този писък и сърцето й изстина. В някакво невероятно свръхусилие, в див порив на майчина любов, удесеторил пъргавината на всичките й мускули, тя се хвърли на брега и запълзя с болезненото куцукане на сакатата става към детето си. Уви! Излишен опит за саможертва. Тя знаеше. На сухо не би могла да се справи с пъргавото зъбато чудовище. Всичко беше напразно. Страшното беше дошло. Тя нямаше сили да го предотврати. И все пак — трябваше да опита, да се пребори в тази безсмислена самоубийствена схватка. За нея нямаше друг избор — там лежеше детето й, всичко, което имаше, целият свят. За него би се сражавала не с една мечка — а със сто, с хиляда, с всички мечки от ледената пустиня.

Когато Кривата перка най-сетне докуца до леговището, вече беше съвсем късно. С един замах на могъщата си лапа мечката бе смазала черепа на малкото моржче и бе почнала да го разкъсва. Затова идването на моржицата така я разгневи. Мечката се изправи, затиснала с две лапи плячката си. Но Кривата перка не се уплаши, а продължи да пълзи срещу нея с надигната глава, проточила заплашително дългите бивни. Жалкото й мучене внезапно преля в грозен предизвикателен рев, в призив за бой, за жестока разправа, за отмъщение.

За миг мечката и моржицата се изправиха една срещу друга, настръхнали и озверени. Две майки. И двете, уви, еднакво прави. После мечката отстъпи, не устоя пред отчаяната ярост на злочестата моржица и повлече със зъби окървавената жертва. Кривата перка опита да я настигне, но не успя. Къде можеше да се мери с този несравним бегач по ледовете? Изостана, отпусна глава и заскимтя.

Мечката продължаваше да бяга навътре в сушата, помъкнала плячката си, като бележеше пътя си с алени капки. Подире й подтичваше мечето, развеселено, почувствувало радостта на майка си.

Моржицата остана сама… Сама сред целия свят!

Върху снега продължаваха да горят зловещите алени петна — единственият спомен от нещастното моржче.

Внезапно лъхна ветрец, усили се, зафуча, награби снега от наветите преспи и го пое нагоре. Небето се замрежи в гъст снежен прахуляк, през който надничаше луната — чудовищно кърваво око, вторачено от глъбините на безкрая, безразлично към всяко страдание.

А злочестата майка долу, сред нащърбените тороси, продължаваше да скимти тихо върху окървавения сняг, забравила и себе си, и целия свят. От тъмните й очи капеха едри сълзи, които замръзваха мигновено по страните й в тънки заледени струйки.

Каам се събуди. Нещо бе станало. Но какво? В ярангата 5 5 Яранга — колиба от кожи. беше все тъй тъмно. Под натрупаните кожи се чуваше дишането на децата и на жена му, заглушавано от свирещото похрипване на бащините му дробове.

Той усети, че трепери. Адски студ! Никаква кожа не може да стопли човека, ако стомахът му е празен, ако не го е натъпкал до насита с моржово месо. А семейството му гладуваше вече цяла луна, откак напусна родното заселище, прогонено от злите духове. На брега останаха десет яранги, пълни с мъртъвци. Никой, дори старият шаман, баща му, не бе запомнил такъв мор. Така и не разбраха от какво загина племето. Обичаят забранява да се влиза в яранга, в която се е вселил дух на болест. Никой не влиза, никой не излиза, докато се изсели духът или докато измори хората. Нищо не помогна. По цели часове шаманът биеше моржовото дайре да прогони духовете, мълвеше неразбираеми заклинания — напразно. А когато и последната яранга затихна, баща му каза да се махат оттам. Много беше разгневен Келе. Побягнаха така, сякаш морето бе излязло извън бреговете, си и се бе втурнало по петите им. Пък и какво ли можеха да вземат върху една нарта — кожите на ярангата, сечивата, оръжията и един замразен морж. Вървяха, вървяха и когато помислиха, че злия Келе е загубил дирите им, разпънаха кожите на ярангата.