Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Острозъбия изостана. Въздухът му се свършваше. Водните маси натискаха непоносимо гърдите му. Той обърна нагоре, подхвърли се над вълните и задиша лакомо. Изплуваха от дълбините и другарите му.

Херинговият пасаж беше отминал отдавна по своя неотменим път, преследван от неизброимите множества гриндове — черни делфини, които пръхтяха и ниреха шумно.

Нарвалското стадо отново задряма. Само една майка продължаваше да се гмурка и да вика с премалял глас рожбата си, която никога вече нямаше да се върне.

Бялата мечка и детето й се мъкнеха през ледените полета, неспокойни и забързани. От време на време малкото спираше и с тихо скимтене молеше майка си да се върне. Щом го накърмеше, мечката се надигаше нетърпеливо, избутваше го с глава и пак поемаше напред. Стомахът й се превиваше от глад, празните черва се усукваха в болезнени спазми.

И такъв студ!

Дъхът им замръзваше мигновено, превърнат в ледени иглички, които шумоляха с тихо звънтене.

Наоколо лежеше величествена и безмълвна полярната нощ. Върху бездънното черно небе мъждукаше като златна мъгла Млечният път, сред който грееше луната — далечна, студена и в същото време някак необяснимо близка. Тя лееше спокойно своя седефен блясък, под който целият свят сияеше като вътрешността на огромна раковина — и далечното море, и натрупаните ледове, и наветите къдрави преспи. Тук-там се надигаха единични базалтови грамади, може би върхове на невисоки възвишения, може би самотни островчета сред морето, от чиито неравни стъпала висяха в причудливи дантели снежните навеи. Ледена пустош, мъртва, безконечна! И самотни скали, които хвърлят дълги сини сенки. В тая сурова, угнетяваща тишина се долавяше само триенето на ледения пояс. С настъпващия прилив морето надигаше кристалната си броня, сковано от мощната й прегръдка, и въздишаше с болезнени стонове.

Изведнъж мечката се закова на място, обърна се рязко и даде знак на мечето да замълчи. Носът й се размърда възбудено, надушил наблизо тюлен. После тя запълзя напред, уловила като пътеводна нишка възбуждащия мирис. Прокрадваше се десетина крачки с провлечени дебнещи стъпки, неочаквано леки и безшумни за огромното й, привидно тромаво туловище, спираше се и се взираше напред, като душеше нетърпеливо въздуха. Заразено от нейната възбуда, мечето я следваше настръхнало.

Прибежките на мечката ставаха все по-кратки. Все по-често се изправяше тя и оглеждаше неравното поле, безредно отрупано с гигантски ледени отломъци.

Когато го видя, до тюлена оставаха не повече от двадесет метра. Животното се бе притаило в сянката на една изправена ледена плоча. Беше една млада самка, белязана с три струпясали рани на врата, жесток спомен от зъбите на мечка или косатка. Тюленката още не бе подушила идващия враг, коварният ветрец лъхаше срещу него, не бе го видяла с късогледите си очи, не бе чула и предпазливите му стъпки. И все пак беше неспокойна. Имаше нещо подозрително. Отсреща онова бяло петно, неподвижно като ледена буца, преди малко липсваше. Как изникна тъй внезапно?

Все по-добре е до отвора, по-сигурно! Белязаната тюленка нагъна тромавото си тяло като огромен черен червей и се наведе над своя отдушник. Цяла зима търпеливо, ден след ден, тя бе чупила леда, бе го огризвала със зъби, бе запазила сред дебелата ледена кора едно незамръзнало кладенче, едно свое море, не по-голямо от два квадратни метра, което се надигаше и спадаше ритмично, сякаш дишаше. Този отдушник значеше всичко за нея. Без него беше обречена на гибел — би загинала от глад, биха я разкъсали мечките.

Както стоеше утихнало, притиснато към крака на майка си, мечето усети как някакво косъмче от майчиния кожух погъделичка носа му. То замахна с лапичка да се почеше.

В следния миг тюленката се метна в дупката. Разочарована, побесняла от глад, мечката притича, готова да я последва, но спря разколебана. Нямаше смисъл. Не би могла да я открие във водата, в нейната стихия. По-добре да я изчака тук, на брега. Опитът й подсказваше ясно — тюленът все трябваше да излезе, да поеме въздух.

Минутите минаваха бавно, непоносимо бавно. Мечката стоеше на ледения бряг, готова за скок. Тя знаеше, тюленът ще изплува мигновено, колкото да вдъхне въздух, и ще се скрие. В този миг тя трябваше да се стовари отгоре му.

Белязаната тюленка още не се показваше. Мечката заръмжа недоволно, запристъпва от крак на крак. Стомахът, този безпощаден тиранин, я подканяше нетърпеливо с болезнени, мъчителни спазми. Трябваше да го напълни! Трябваше! За да живее тя, за да даде мляко, за да даде живот и на безпомощното рошаво кълбенце, което скимтеше до нея.