Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Той протръби под вода господарския си призив. Самките свърнаха към него, но още по пътя, доловили болезнените нотки в гласа му, разбраха. Това вече не беше той, предишният силен и неумолим водач, а някой друг — уплашен, стенещ нещастник.

Участта му бе решена още преди да се намеси дебнещият съперник.

Старият опита да го срещне смело, забравил болката и немощта си пред дръзкото нападение. Той раззина челюсти да захапе челюстта му, но с ловко обръщане младият отскочи над него и впи зъби в плавника му.

Наоколо самките кръжаха в нетърпеливо очакване да свърши боят, за да поемат с победителя своя път през океана.

Младият успя да му нанесе втора рана, опита да се вгризе със зъби във врата му, да стигне артерията, да свърши с него, с омразния враг, който толкова време го бе гонил и хапал жестоко.

Разбрал своето безсилие, Схванатия изпищя жално и опита да побегне.

А колко мъка таеше този писък, и срам, и отчаяние!

Победителят отслаби хватката на здравите си челюсти, пусна го и с тържествуващ вик поведе след себе си завладяното стадо.

Схванатия остана да се полюшва над вълните, обезсилен от загубената кръв. В дивите му виолетови очи се четеше само болка и пълна безнадеждност. Той беше изгубил всичко — мощта и стадото. Какво друго му оставаше?

С последни сили, ръсейки кървави струйки в помръкналото море, той се повлече подире им, размахал унило предните си плавници и отпуснал вече безполезната, парализирана опашка.

Краткият ден беше отминал.

Над света се утаи сгъстеният мрак на залеза, пронизван от последните огньове на догарящото слънце, които успяваха да проникнат през разкъсаните облаци над хоризонта.

Понякога в черната вода преминаваше облак светещи скариди, като някакви полудели съзвездия върху черно безлунно небе, после рязко отскачаха назад и мракът на дълбините затисваше отново подводния свят.

Полегнала с цялото си четириметрово тяло върху морското дъно, Кривата перка, старата моржица, съсредоточено разкъртваше с бивни мидените купчинки.

Тя беше доволна. Рядко намираше такова находище, толкова много миди, едри, охранени, застлали като чакъл скалистата площадка. Тук можеше да засити по-бързо глада си и да се прибере горе, на ледения масив, където я очакваше детето й.

Детето й. В света не съществуваше нищо друго освен това малко, непохватно моржче, което се гушеше мълчаливо сред натрупаните тороси 2 2 Тороси — струпвания на натрошени ледове. — нищо: нито другите моржове, нито враговете, нито морето. Нийде нямаше, немислимо беше да има по-мило същество, нещо по-хубаво от неговата усмивка, нещо по-светло, по-лъчезарно от неговите очички. Нищо друго! Само то! С него почваше — с него свършваше нейната вселена.

Моржицата къртеше припряно цели гроздове миди, примъкваше ги към устата с дългите си рогови мустаци, налапваше ги цели, както бяха облепени с водорасли, начупваше ги със зъби, изплюваше черупките, а месото глътваше набързо.

От време на време тя изплуваше на повърхността, хвърляше бегъл поглед към брега, където се мерджелееше едно тъмно петно, детето й, поемаше шумно въздух и отново потъваше.

До ушите й достигаше непрекъснато стържене — другите моржици, пръснати из плиткия залив, настойчиво разравяха мидената банка 3 3 Мидена банка — плитко морско дъно, обрасло с миди. . Цялото море гъмжеше от звуци и сред тези звуци Кривата перка сякаш виждаше всичко, което ставаше наоколо в смолисточерния свят. Ето, това леко басово бръмчене, равно, еднообразно, издаваше преминаващия пасаж сардини. Монотонно скрибуцаха с черупки мидите скалопробивачи. Техните дупки светлееха като тлеещи въгленчета. Морска звезда опитваше да отхлупи мидена черупка и опънатите й лъчи пращяха като сухи клечки. Таралеж шареше насам-натам върху дългите си бодли. Отгоре кръжеше акула и равномерно потракваше със зъби. Върху някакъв леш се бяха струпали рояк раци, които се блъскаха нетърпеливо с хитинените си брони. Многобройните им челюсти шумоляха в предъвкване на обилната плячка.

А това?

Ясно! Ракът пустинник бе забързал за пиршеството и охлювената му къщурка подрънкваше припряно върху мидените черупки, които се захлупваха една след друга по пътя му. Нейде отдалече долитаха безредните подвиквания на многобройно стадо нарвали. А над всичко, заляло другите звуци на морето, се носеше ритмичното, непреставащо като пулса на живо същество, простенване на ледения покрив, който се повдигаше и отпускаше от дългите мъртви вълни.