Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Подканено от нетърпеливата си майка, мечето опита да тръгне, но не можа да мръдне. Оцедената от козината му вода беше замръзнала и слепила лапичките му с оголения лед. То заскимтя уплашено, спънато в тази коварна примка. Мечката се подвоуми само секунда-две, после то грабна с уста и го откърти от леда. Носи го тъй, с увиснали лапички, стотина крачки. Когато го пусна, мечето припна пред нея, но внезапният порив на бурята го събори на снега. Всъщност това вече не беше само буря, а нещо по-страховито — грохотещ водопад от сняг, понесъл цели преспи със себе си, помитайки всичко по своя път. Злочестото животно запълзя по корем, обезумяло от уплаха. Добрият доскоро свят се бе превърнал по чудо в бясна настръхнала стихия, която връхлиташе да го засипе със сняг, да го замрази, да го задуши. При всяко вдишване виелицата запълваше настървено дробовете му, разпъваше ги и то нямаше сила да изтласка навън нахлулия въздух. Несъзнателно, без да разбира, без да чува ръмженето на майка си, мечето се обърна гърбом, но сега стана още по-лошо — сега пък никакъв въздух не можеше да проникне в дробовете му, увлечен от порива на урагана.

Старата мечка може би се досети какво трябва да прави, а може би съвсем случайно го поведе вляво, към скалите. Една скала сега означаваше завет, поне малко отдих сред вилнеещата стихия.

Мечето усети, че така, с обърната страна към вятъра, може да се диша, и това малко откритие изпълни сърцето му с радост. Спасило се от задушаването, добило първото знание в суровата борба за живот, то почувствува, че не е само̀ и беззащитно. До него пак вървеше голямото добро нещо, огромна белезникава сянка сред измамливия сумрак на бурята.

Мечето подтичваше все още вдървено от студа, а ледените висулки по козината му прозвънтяваха напевно при всяко затихване на вятъра.

В същото време малко по̀ на юг полярната нощ бе свършила. Зад размазаните металносиви облаци бликаше виолетова дрезгавина. Макар и съвсем къс, тъмен, начумерен — това беше ден. Отдолу се блъскаше, попило здрача на начумереното небе, оловнозеленото море. Гребените на вълните нарастваха мигновено, изтъняваха, заостряха се и внезапно се пукваха, изплисквайки навън бялата си пяна. Прелитаха редки облаци от снежинки, последни пристъпи на отминалата буря. В далечината, към кръгозора, безредните тръпки на океана се сливаха в плътна синева като грапава акулска кожа. Там почваше безкрайното ледено поле, бледа сянка, сред която се извишаваше чудновато нарязаният силует на огромен айсберг, скован в царствения си ход от ледената прегръдка на замръзналото море.

Внезапно сред разлудуваните вълни се мярнаха някакви пъргави тела — стадо косатки. Те сякаш не плуваха, а летяха и гръбните им плавници разсичаха като черни мечове прозрачните гребени. Водачът им, едър деветметров самец, се провикваше с кратки пискливи звуци и се носеше напред. А на километър-два встрани плуваше друг самец, следваше го отдалече, чакаше случай да го издебне, да го срази, да заеме мястото му. Ала водачът не се даваше лесно. Беше стар наистина, но още силен, въоръжен с опита на много битки.

Той пак дочу нетърпеливия вик на съперника си, който опитваше да подмами стадото му. Само че сега не връхлетя отгоре му, както друг път. Тънкият му слух бе доловил смущаващ шум. Старият изпляска с плавници и се стрелна нататък. Насреща му над пенливите гребени изникна корпусът на малък кораб, облепен от върха на мачтата до ватерлинията 1 1 Ватерлиния — линията, до която корабът потъва във водата. с блестящи гирлянди от ледени висулки.

С усета на дивото животно самецът разбра, че това е враг, срещу чиято желязна кожа са безсилни и най-яките челюсти — опасен враг, който бълва огън и смърт. Длъжен беше да го подмами, да го отвлече настрана, по-далече от стадото. Инстинктът на водача, неписаният закон на косаткиния род, изискваше безусловно тази саможертва.

Моряците го забелязаха. В очите им блесна вековната омраза на всички рибари по света към най-жестоките хищници на морето, пред които дори акулата изглежда добродушна рибка. Затрещя безредна стрелба. Куршумите зашибаха водата. Няколко оловни къса парнаха кожата му, но той, сякаш не усетил нищо, продължаваше да се подхвърля над вълните и да увлича след себе си кораба.

Внезапно случаен куршум, умерил празнината между два прешлена, заседна в гръбнака му.

Косатката самец изпусна кратък стон и замря.

Чудно! Какво бе станало с мощната му опашка? Защо лежеше над вълните схванат и обезсилен?