Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Но Каам не мислеше като него. Ако отидеше на лов, Келе можеше да го накаже. Вярно, можеше и да го погуби, но само него. Ако ли останеше, всички щяха да загинат от глад — децата, жената, баща му. И той с тях.

Келе и без туй беше разгневен. Измори племето им, прогони ги от богатия залив, остави ги без храна посред зима.

Каам се ослуша. Стори му се, че дочу далечен рев на морж. Сърцето му заби ускорено. Морж — толкова месо! Той забърза, прегънат под тежестта на кожената байдарка и на оръжията, обезсилен от глад. Ако намереше месо, щеше да се върне, да даде живот на близките си. Не намереше ли, тогава по-добре да не се прибира! Не би издържал да гледа как децата му предъвкват сухите моржови ремъци, как умират пред очите му, изсмукани от безпощадните духове на глада.

Духовете на глада! Все те!

Каква беше тая орис? Цял живот ли щеше да се бори с тях? Нямаше ли някога да се омилостивят, да се махнат?

Черното сукно на небето към юг неусетно избледня в тъмногълъбова омара, като надигаща се сребърна мъгла. Там, отвъд кръгозора, в топлите страни, сега слънцето се бе издигнало на зенита си, а тук едва-едва се отгатваше далечният му забулен отблясък.

Тъмно звездно пладне.

После леката дрезгавина се стопи, изчезна и над света отново легна победилата нощ.

Схванатия се мъкнеше из морето със сковани мъчителни тласъци, изоставен, побеснял от глад. Дни наред не бе хапвал нищо — ни тюлен, ни делфин, нито поне една риба. Всички, дори най-тромавите обитатели на морето, вече му избягваха.

Раната бе заздравяла отвън, обаче куршумът стоеше в гръбнака му, парализирал мускулите, сковал мощната му опашка.

Вятърът се усилваше. Вълните нарастваха, накъдряха се отдалеч и се носеха насам като освирепели чудовища, които налитаха върху ледената окрайнина, гризяха я, деряха с нокти. Слабо споените тороси се откъртваха от кристалните клещи, които ги задържаха. Надигнати от вълните, те връхлитаха върху брега, разбиваха се на по-малки късове и отново нападаха, решили наведнъж да излеят мъстта си за дългото ледено пленничество.

Вой и грохот!

Изведнъж сред виелицата се дочуха близки подвиквания на нарвали. Схванатия се гмурна под водата и заплува тихо нататък. Някога той пищеше яростно, за да предупреди жертвата си, да я подлуди, да се наслади изцяло на опиянението от преследването, от догонването, от ужаса, който вдъхваше на всичко живо по своя път. Но сега беше станал предпазлив. Беше болен, тромав, по-тромав от всеки тюлен. Вече не можеше да живее със сила. Разчиташе само на хитрост и коварство.

И ето, затаил дъх, той се примъкваше с неуловими помахвания на плавниците към безгрижното стадо, което лудуваше сред вълните. Ту тук, ту там се мяркаха беззъбите глави на женските нарвали, сред които понякога се подаваше триметровият рог на играещ мъжкар.

Но и сега въпреки мрака, въпреки бурята Острозъбия го усети навреме. Той изпищя пронизително и в миг стадото се юрна след него напред, под леденото поле. Без да мисли, подире им се устреми и косатката.

Минута-две-пет!

Не свикнали на такива дълги преходи под леда, малките нарвалчета не можеха да следват възрастните и цялото стадо ги изчакваше. Забавяше се.

В същия миг, когато повярва, че може да ги настигне, Схванатия усети недостиг на въздух. Трябваше да изплува, да напълни дробовете си. Напоследък все така ставаше — изморяваше се лесно, задъхваше се. Той обърна назад. Нищо, че плячката пак щеше да му избегне; нищо, че пак трябваше да гладува! Сега имаше друга нужда, по-силна, непреодолима — въздух!

Ненадейно ледената покривка свърши. Схванатия излетя нагоре, за да поеме дъх. Беше попаднал в тесен проток, отвъд който продължаваше леденото поле. Към другия бряг нарвалите изпускаха късите си фонтани, вдишваха шумно и потъваха. Получил нова сила и надежда, Схванатия ги последва начаса̀.

Ето, ето! В непрогледния мрак живият му ехолот улови две тела, по-голямо и по-малко. Дочуваше се уплашеното цвърчене на измореното нарвалче. Вече нямаше да му избягат! Нямаше!

Той удесетори силите си. Още малко! Още!

Но и сега проклетият задух спъна устрема му. Схванатия разбра. Повече не можеше. Искаше въздух. Много въздух. А напред се ширеше все същото черно море, захлупено под тежкия леден покрив, който скърцаше и трещеше заплашително отгоре.

Мъчителна спазма сви гърдите му. Въздух, въздух! И той отново обърна назад, забравил близката плячка, забравил жестокия глад.

Въздух!

Схванатата опашка се гънеше в болезнени усилия да го отведе по-скоро назад, към тесния проток, където можеше да диша. Назад! А сякаш стоеше на едно място, в някаква кошмарна неподвижност. Отдавна трябваше да го достигне. Къде го загуби?