Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Замаян от това нападение, сврял муцуна между лапите си, Острия нокът отстъпи заднишком. А птиците не преставаха да налитат, сигурни, че тоя път ще победят. Изтласкваха го към пропастта.

Острия нокът погледна надолу. Сърцето му застина. Под него на двадесет-тридесет метра се зъбеше морето, показваше и скриваше с всяка вълна каменните си нокти. Заканваше се.

Мечето усети, че губи сили. Пропастта го мамеше, зашеметяваше го, теглеше го надолу към подводните рифове.

Тогава в суматохата белите чайки отмъкнаха още едно кайрче. Орлякът се юрна подире им, а Острия нокът забърза назад, преследван от оределите вражи редици. Достигна брега и се свря до майка си. Тя се отмести да го накърми, но изръмжа недоволно. Не й харесваше това негово губене по сушата. Тревожеше я. В морето, каквато опасност да се явеше, тя щеше да го брани, но там, върху тази далечна, недостъпна за несръчните й перки земя, никой морж не можеше да му помогне. Никой. Природата беше издигнала пред моржовия род своята невидима и в същото време непреодолима преграда.

Те бяха тъй близки — старата моржица и детето на оная, що погуби рожбата й, — тъй близки и тъй различни, тъй неразбираеми един за друг.

Океанът блестеше в огъня на лекото слънце като невероятна мозайка от мрамор и злато. Грейнали в ослепителна белота, продължаваха пътя си натрошените пакове, затрупани с нависнали грапави преспи.

А малко встрани от ледената върволица, която бележеше пътя на южното течение, из въздуха се рееха плавно, без да трепнат с крила, орляк буревестници. Летяха спокойно и уверено натам, накъдето беше поело стадото косатки. От висините се открояваха ясно черните сенки на морските хищници, белязани с жълтите петна зад гръбните плавници, които разсичаха прозрачните хребети на вълните в кипнала пяна.

Буревестниците знаят — има ли косатки, ще има кръв, разкъсана плът, ще остане и за тях богата плячка.

И ето, вече часове наред те продължаваха безшумния си полет, без да откъснат погледи от фучащата през вълните глутница. Коя ли ще бъде следващата жертва?

Ненадейно буревестниците се развълнуваха. Закрякаха нетърпеливо. Там далеч към кръгозора се мярна огромно черно тяло, от което изригнаха като гейзери два стълба па̀ра. После още два, и още два…

Косатките ускориха своя бяг. Буревестниците размахаха крила. Поривът на вятъра вече не достигаше да ги догонят.

Ето, китът приближи, наедря, открои се като гигантска риба попче, невероятна жива грамада, цял айсберг от месо.

А това? Червено море! По-право червено езеро сред синьото море, проснало се до хоризонта. Може би китът беше ранен. Може би умираше, удавен в собствената си кръв, сред която прелитаха като бисерни облаци рибните ята. Щом достигнеха аленото езеро, запенените талази изведнъж се заобляха, притихваха, замираха в неестествено спокойно, мъртво вълнение, сякаш ги затисваше невидима сила, която притъпяваше кипящите им остриета и сковаваше устрема им, тъй както ги умъртвява разлято масло.

Буревестниците снизиха полета си, а косатките полудяха, опиянени от близостта на жертвата си. Те вече не плуваха, не се носеха сред вълните — те вече летяха, догонваха червените вълни, преварваха ги. Върху гърбовете им се изплискваха цели порои кървави пръски. Кървава пяна премрежваше погледите им, кървава бездна зееше под тях.

Но косатките знаят — това не е кръв, а огромни рояци червени рачета и цели облаци едноклетъчни водорасли, които замътват морето. Рачетата ядяха водораслите, сардините ядяха рачетата, а китът, раззинал огромната си четириметрова уста като пещера с рогови сталактити, налапваше наведнъж по няколко тона вода, прецеждаше я през мрежата на балените си и налапваше всичко — и рачета, и рибки.

Гигантът гълташе лакомо, без почивка, пръхтеше, сумтеше. В неправдоподобно малките му очички блестеше тъпо доволство. Огромното му тяло искаше купища храна, тонове храна. И ето, сега тя лежеше пред него, плакнеше се в него, гъмжеше.

Към пиршеството бързаха и други гости, все нови и нови рибни пасажи: сардини, трески, херинги, сьомги. Ето, от алената дълбина се надигна нова сянка, огромна, не по-малка от самия кит — другият планктоноядец на океана, гигантската акула. Кротката, безобидна братовчедка на хищната полярна акула изплува бавно, тромаво, като черен цепелин, и раззина уста. Водата нахлу в бездънната й уста и излезе през хрилните отвори, а първата глътка рачета потъна към стомаха й. Първата глътка — поне два коша.