Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Косатката се гмурна в дълбините. Надяваше се да догони някоя болна риба, да позасити глада. И ето, в мъгливата мрачина се показа лососовият пасаж. Сякаш не риби, а буйна планинска река, устремена към някаква само ней известна цел. Те плуваха, безкрайни пълчища самоубийци, обречени никога вече да не се върнат по този път, поели в дива екзалтация, устремени в безразсъден порив към смъртта, за да дадат началото на новия живот.

Схванатия догони една риба, която изоставаше. Връхлетя отгоре й. И тъкмо когато посягаше да я хване със зъби, плавниците му отново изневериха, забавиха го само един миг, но този миг беше достатъчен. Лососът размята опашка в последно усилие и изчезна в сивкавия сумрак.

Схванатия изплува на повърхността, недоволен, прегладнял. Небето притъмняваше — мрачно, оловносиво. Прелетяха няколко снежинки като предвестници, сигнал и изведнъж рукна същински порой от ситни, твърди снежинки, като че ли от съдраното небе ручеше твърд бял ориз. А беше разгарът на лятото, когато на юг зрееха плодовете. Суграшицата се усилваше всеки миг и от нея възвираше морската повърхност. Хоризонтът изчезна. Остана само едно бяло небе, от което се източваха към земята гъсти трептящи нишки. Твърдите снежни зрънца не можеха да се стопят веднага, не можеха и да потънат, а плуваха върху водата, като заглеждаха билата на вълните, уталожваха устрема им.

Схванатия фучеше ядно и пореше с тяло тази каша от вода и сняг. А подире му се точеше дълга тъмнозелена диря, кипнала бразда върху снежния каймак на океана.

Слънцето пъплеше на север нейде под кръгозора. Без да се мръкне, продължаваше залезът. После настъпи зората, разгоря се в цялото си великолепие. Аленият диск изплува от дълбините, все там на север, като че ли на същото място, където залезе. Откъм далечната тундра повея бризът, надъхан с аромат на мъх и цветя. В златисто-виолетовата повърхност се закъдри трепетликата пътека на отразеното среднощно слънце. Нежните му тонове галеха с топла милувка сивите базалтови колоси. Розовите сияния по навикналите преспи грееха в пълна хармония с лилавите сенки на падините. А по-нагоре беловърхата планина, прорязвана от синеватите ледници, едва се провиждаше, обгърната в мъгли, които се свличаха надолу като лениви лавини. Пукотът на пълзящия глетчер долиташе глух и притъпен като въздишките на невидим великан. Хилядите птици, които гнездяха по скалите — полярни рибарки, чайки, корморани, кайри, — прелитаха над блесналия залив с крясък, докосваха водата и се възземваха нагоре с пърхаща в клюновете риба. Слънцето обливаше със злато белите им гърди.

Кривата перка подкани детето си и запълзя към водата. Прегази ивицата изхвърлени водорасли, хлъзна се по изгладената скала и заплува навътре. До самия бряг се премятаха цели купи морска салата, които се полепиха по главата й, увиснаха по гърба й. Вдясно, към Скалата на безнадеждните, подаваха нащърбените си зъби облепените с жълтеникави водорасли рифове, в които припляскваха вълните. Навикналите над водата, подкопани от прибоя преспи изглеждаха порести, сякаш направо се изпаряваха, без да се стопят. Ледът набъбваше, позеленяваше, поглъщаше милиони въздушни мехурчета и се оцеждаше в едри кристални капки.

Започваше полярното лято.

Острия нокът се спусна да догони дойката си. Заклати се тромаво и Счупения зъб. Мечето се хвърли първо във водата, но моржчето го догони скоро, догони го и го задмина.

Кривата перка застана неподвижно над вълните, в плитчината, където морето едва достигаше дълбочина три-четири метра. Когато Острия нокът доплува до нея, тя заби глава и с едно гребване на задните лапи достигна дъното. Гмурна се и мечето, изравни се с нея. Моржицата вече бе изровила няколко миди, бе олющила черупките им и му ги подхвърли. То ги улови сръчно с уста. Но не му се ядеше, заситено от гъстото мляко. Изви се встрани, загледа се в другите моржици, които учеха децата си да вадят миди. Премалял от глад, Счупения зъб налапа неговия дял. Но Кривата перка го съгледа и скочи сърдито отгоре му. Той побягна назад, а след него, повече жаден за игра, се спусна Острия нокът.

Наоколо се ширеше блестяща синева, пронизвана от вълнисти сияния. По каменистото дъно, гъсто обрасло с черни миди, танцуваше светещата мрежа на пречупените слънчеви лъчи като разчепкана дъга. Хлъзгаха се тъмните сенки на прелитащите птици. Полюляваха се буйните ламинарии, чиито накъдрени листа докосваха повърхността, и разклонените фукуси, отрупани с кислородни мехурчета. При незалязващия полярен ден водните растения избуяваха бързо, изпълваха всяка плитчина с непроходими подводни джунгли. Прозрачни скариди отскачаха смешно назад и с всеки скок плашеха малките рибки. Плаващи раци с ципи на задните крака се суетяха забързани насам-натам. Разноцветни морски звезди пълзяха върху миденото сборище. Избираха жертвите си, разпъваха ги бавно с лъчите си, изхвърляха навън стомасите си и нагълтваха меките им тела. Едри морски карамфили, притулени зад неподвижните вейки на каменните водорасли, дебнеха с прелестните си пипала плячка. По-горе, върху издигнатите над равното дъно камънаци пъплеха охлюви патели и облизваха с грапавите си езичета зеленината, която беше застлала всеки камък, всяка черупка. А ей там в синкавата сянка на гъстия храст плосък краб прикрепи към бронята си кичур водорасли. После спокойно закрачи по дъното, помъкнал на гръб цяла горичка да го крие от враговете.