Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Внезапно моржът съзря корема и лениво размахваните ципести крака на един чистик, който се полюляваше върху морската повърхност. Чистикът беше преял, стомахът му тежеше, натъпкан с риба. Затова дремеше така преситен, безгрижен, неподозиращ угрозата. Счупения зъб го захапа и се отпусна на дъното да го нагълта. Очите му блестяха доволно. Значи тъй — не само миди могат да се ядат, не само тези нищожни късчета месо, запазени в яките черупки, които бодат езика и гърлото. Колко по-лесно е с птиците! Издебваш я и готово! Толкова месо, колкото може да се добие след цял час досадно риене по дъното!

В туй време Острия нокът докопа със зъби една непредпазлива кайра, която се бе спуснала отвесно от въздуха и без да го забележи, бе връхлетяла право в устата му.

Рибата пинагор водеше на разходка цял рояк малки пинагорчета. Щом зърнаха бялата сянка на мечето, рибките се хвърлиха към бодливия си баща, налепиха се по тялото му и той ги отнесе нанякъде из скалните пукнатини, като гънеше припряно опашка.

Мечето изпълзя върху съседната канара, обрасла с лигави водорасли и заливана от всяка гънка на морето. Кръвта на жертвата преля в устата му, тръпнещата плът го възбуди, опияни го. То стисна челюсти и лакомо я нагълта. После се облиза доволно, със светнали очи.

Слънцето се надигаше от изток, грейнало в прекрасно хало от пречупените слънчеви лъчи, разделено на три слънца, едно голямо в средата и две малки встрани. Три слънца върху три огнени колони, изваяни от златна па̀ра, подпрели гълъбовия сияещ небосвод. Отраженията на тази невероятна, блестяща тройка трептяха в ослепителни рояци върху снагата на морето. А там сред играещия блясък се мяркаха безброй черни точки — кормораните, които си почиваха сред вълните.

Острия нокът се канеше да слезе, за да отведе приятеля си натам, към почиващите птици, когато съгледа някакво неподвижно петно върху близкия лед. Той скочи направо от скалата и заплува нататък, следван от беззъбото моржче. Изкатери се пъргаво върху леда, подуши с нос. Тюлен, мъртъв тюлен, безмилостно нагризан от акула или от косатка.

От другата страна се подхвърли Счупения зъб. Беше гладен, тъй гладен, че трепереше от изтощение, а пред него лежеше толкова храна. Трябваше само да се пресегне.

Той се пресегна.

Захапа къс месо и го нагълта. Доволно мъркане премина през пълната му уста. Отръфа втори къс, а когато понечи за трети, Острия нокът се нареди до него…

Пробудените хищници бяха опитали вкуса на месото, на кръвта.

Полярното сияние пламтеше над заледения свят като арка от светлина. Безкрайни колони, издялани от безплътен мрамор, подпираха огнения свод, трептяха, преливаха във всички багри от теменужено до резедаво, загръщаха се в пламнали па̀ри, изригвани от невидими жертвеници, и неусетно се изпаряваха, изчезваха, прибулени от звездната завеса на нощта.

Океанът ръмжеше и се блъскаше в ледения бряг с безредни, грейнали в небесното сияние вълни. Беше ясно и студено. Студ, от който дъхът замръзваше, от който по космите на муцуната се натрупваха леденя буци, от които очите сълзяха и сълзите застиваха в кристални капки по клепачите.

Острия нокът се надигна от снега, където си почиваше, разтърси в здрава тръпка премръзналото ей тяло и се гмурна в морето. След адския студ на открито водата му се стори топла като баня. Мускулите му се поотпуснаха, кръвта му се сгря.

Наоколо моржиците ниреха до дъното, чоплеха миди и изплувваха за въздух, като пръхтяха шумно. Кривата перка го усети и се отправи към него. Опипа с роговите си мустаци, както някога, когато беше малко мече, главата му и го облиза с големия си език. Тя беше остаряла, не можеше да има повече деца, затова продължаваше да глези храненика си. Продължаваше да му изравя миди, да му лови риба, макар че той нямаше нужда от толкова грижи. Беше израсъл едър, силен, без да познава глада. Скрит в моржовото стадо, Острия нокът нападаше тюлени, птици, бели лисици, риби — всичко, каквото му попаднеше. А когато нямаше друго, знаеше да вади миди, да издържи някак до друга, по-едра плячка. Само моржовете щадеше. Те бяха негови близки, най-близките в света, като Кривата перка, като другаря му Счупения зъб.

Къде ли е той?

Когато навърши двегодишна възраст, моржиците го прогониха. Беше станал самец и трябваше да се отдели при другите самци. А Острия нокът не ставаше нито самец морж, нито самка моржица. За моржовете това значеше дете. Беше мечка, уродливото дете на Кривата перка. Затова не го пъдеха, затова го оставяха да върви със стадото, край остарялата си майка. Бяха свикнали с него, тъй както свикваха една с друга, с рева на бурята, с трясъка на леда. Дори и майките с бозайничетата на брега не се бояха, когато минаваше край тях с мека стъпка като безшумна бяла сянка.