Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Изведнъж китът хлопна челюсти. Тръпка разтърси мощното му тяло. Ужас разшири очите му. Острият му слух бе доловил приближаването на вековните врагове. Що да стори? Той се засуети тревожно, непохватно, отпусна се неподвижен, стисна очи. Щом не ги вижда той, дано и те да не го видят. След това изведнъж реши да бяга. Опашката му шибна водата като гръмотевица и го понесе през вълните.

Ала косатките го настигнаха скоро. Китът знаеше какво дирят те — устните, езика му. Затова се изправи отвесно, вирнал глава като полирана базалтова канара. В същия миг младият водач на косатките се вгриза с челюсти в корема му. Китът се сгърчи и плясна обратно като подкопана от прибоя скала. Цялата глутница се полепи по стиснатите бърни, по плавниците му тъй, както увисват настървени вълци по хълбоците на бягащ елен.

Стресната от кипналата битка, гигантската акула размаха опашка и заби в дълбочините.

По снагата на кита цъфваха все нови и нови петна от оголена сланина, рукна кръв, която се сля с алените вълни. Скован от ужас, със стиснати устни, в отчаяно примирение безпомощният гигант лежеше над водата и чакаше края си, докато мъчителите му беснееха край него в стръвния си танц.

Така ги откри Схванатия.

Косатки! Цяло стадо! Неговото стадо! А той беше сам. Сам, но здрав, жизнен. Единствен гръбнакът му беше скован. И сега изведнъж — плисък от плавници на косатки, провиквания на косатки, радостно настървени… И задъханите стонове на обречения кит… Нима можеше да устои, да изостави опияняващото празненство на своето племе?

Схванатия нагъна немощна опашка и заплува натам. Ето, навлезе в кървавото езеро.

Попълзяло по своята полегата пътечка, наедряло, слънцето достигна далечната мътна ивица, отдето извираха запенените талази, хлъзна се по кръгозора и неусетно потъна. Лек здрач прибули света, но не се мръкна. Настана бялата нощ — без слънце и без мрак, само с няколко боязливо примигващи ниски звездички на юг.

Схванатия се намъкна сред пируващото стадо. Пак беше сред своите, сред познатите самки, сред лудуващите деца, във вихреното опиянение на кървавия празник. Извън себе си от радост, забравил и своята немощ, той протръби още незабравения вик на самец и водач.

Младият го чу. Предизвикателството стегна тялото му, сякаш ток премина през него, изпъна мускулите, оголи зъбите му. Отпусна захапаната китова устна и с ловък скок връхлетя срещу неканения съперник. Схванатия опита да докопа челюстта му — както някога, по времето на своята сила. Ех, ако би могъл да я докопа! Веднъж само да захапе! Трябваше да стиска, додето я строши.

Не можа. Пропусна. Младият се метна на гърба му и отгриза къс кожа и сланина. Връхлетя повторно. Този път Схванатия успя да захапе опашката му. Задържа го със зъби. Спъна устрема му. Но младият се поколеба само за миг. После се извърна и впи челюсти във врата му.

Край настървените противници, които се мятаха сред гейзери рубинени пръски, се бяха стълпили самките. Притихнали в суетна гордост, те наблюдаваха свирепия двубой — двубоя, който се водеше заради тях.

Изтерзаният кит отвори страхливо очи. После размаха безшумно плавници, измъкна се тихо. А когато се убеди, че улисаните в битката хищници не са го усетили, той плясна лудо опашка и се понесе към север, забравил богатата гощавка, обхванат от едно-единствено желание, един-единствен порив — по-далеч, колкото може по-далеч от кръвожадната шайка!

По-далеч!

Схванатия държеше здраво. Челюстите му се бяха сковали, стиснали в бясна спазма опашката на омразния враг, решени да не пуснат никога.

Но младият имаше предимство. Зъбите му прегризваха врата на противника, опипваха, търсеха артериите. Опипваха яростно и настървено.

Най-сетне Схванатия не издържа. Разбра. Изскимтя болезнено, отпусна челюсти и побягна гузно назад. Младият отръфа още един къс от гърба му и поведе след себе си отново завоюваното стадо.

Схванатия дълго слуша победните му викове сред ласкавите звуци на самките, докато накрай глъчката им утихна, приглушена от обичайните шумове на морето.

Отидоха си! Оставиха го отново! И той отново заплува сам сред океана, понесъл в хищното си сърце само злоба и неудовлетвореност. И глад! Косатски глад.

Отдолу, не много дълбоко под него, проплува пасаж лососи. Те идваха отдалеч и отиваха надалеч, за да хвърлят хайвера си в реката, където бяха родени. След това, след като преодолееха неизброимите пречки по своя труден път — бързеите, водопадите, човешките мрежи — изпълнили единственото си предназначение да продължат живота, щяха да умрат.