Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Каам свали кожената лодка в едно естествено, закътано пристанче сред ледовете, нагласи пушката и греблото, после се вмъкна в отвора и притегна към пояса си краищата му да не се пълни с вода.

Келе! Поне сега се смили! Не пъди дивеча!

Каам размаха греблото и леката лодка полетя върху бистрите гребени. Скоро бялата ивица на брега се стесни, изчезна зад нарастващите вълни и само от време на време от върха на някоя по-висока вълна човекът зърваше брега и кацналата върху невисокия хълм яранга. Никой не му махаше оттам, както друг път, когато бяха сити. Никой.

Щеше ли ловецът да донесе месо, да даде сила на изтощените тела, да ги съживи? Щеше ли?

Каам се насочи навътре в морето. Отдавна не беше идвал насам, от много зими. Нямаше смисъл да си губи времето в близката околност. Претърсил я беше цялата. Само няколко тюлена бяха останали на зимовка тук и той ги уби.

Налагаше му се да дири друго място, по-далечно, други брегове. Щеше да дири. Ако беше нужно, щеше да дири дни и седмици наред. Щеше да плава, докато намери храна. Докато намери…

Неусетно Каам се унесе. Унесе се от слабост, от глад. Замечта. Ето, може би след малко той ще открие някой тюленов отдушник, а до него голям тлъст тюлен. Каам ще пропълзи до него, тъй както пълзят тюлените, и ще го застреля. После ще го привърже към байдарата и ще го отнесе дома. Или не, тюлен е малко. По-добре морж, голям четири метра, пет метра — само месо и сланина. Когато пушката гръмне, другите моржове само ще вдигнат глави и пак ще задрямат. Изстрелите не ги плашат. Ледовете трещят по-силно. Ще убие два-три моржа. Ще ядат всички, ще ядат няколко дни наред, без да спират, като хора, които не знаят дали утре ще има какво да сложат в стомаха си. Тогава екки пак ще светне, ще стопли, по опънатите кожени стени ще заиграят пламъчетата му, ярангата пак ще закънти от смях и закачки…

Само Злия Келе да не се меси! Или още по-добре — да не е видял накъде отива Каам!

Улисан в мисли, ловецът не забеляза как връхлетя бурята. Морето потъмня. Течно олово смени изумруда. Шумолящите водни бръчки се надигнаха, размесиха се, сляха се в неспирен нарастващ плясък. Поривите на вятъра плющяха като жилави бичове и отнасяха от гребените на вълните облачета воден прах.

Да се връща ли вече?

Как? Да се връща? Така с празни ръце?

Но напред е смъртта. Бърза, жестока. Напред са духовете на бурята.

Гладът е също смърт. По-бавна, затова по-мъчителна. Духовете на глада са по-жестоки.

Каам гребеше упорито към отсрещния бряг. Още час-два и щеше да го достигне. Може би щеше да срещне тюлени. А може би — бели лисици. През лятото бяха гъмжило. Но той не ги поглеждаше. Да хаби патрони за една лисица — един къс месо, когато с този патрон може да добие цял тюлен или мечка, или морж.

Но сега беше друго. Сега би ловил и бели яребици, та дори и леминги, тундровите мишки. Какво да е — само да е за ядене.

Морето се надигаше, все по-зло и по-заплашително. Вълните вече не шумоляха, не се плискаха, а преминаваха под него е грохот и вой, развели белите си къдри, подмятаха го над острите си върхове и изведнъж го сгромолясваха в ревящите въртопи, като го заливаха с водопади от водни пръски.

Бурята плющеше с отсечени удари по леката байдара и я увличаше по своя път. Греблото изгуби силата си. Малката лодка вече не се подчиняваше на заповедта на човека, увлечена от яростта на стихията. Спасителният бряг взе да отстъпва назад, докато накрай изчезна съвсем.

Остана само едно — полудялото море и сред него безпомощната лодка, заплашена всеки миг да се сплеска между побеснелите водни хълмове.

Може би това значеше краят.

Ех, ако имаше поне два тюленови мехура да ги прикачи отстрана на лодката. Тогава нямаше да се бои от никаква вълна. Но отде да знае. Оня ден изядоха последния. Сега той няма мехур и за харпуна. Ако удари дивеч, ще трябва да държи ремъка с ръце, докато се изтощи раненото животно.

Но за какъв лов мисли сега?

Не вижда ли всичко, не чува ли злорадия кикот на Келе?

Изведнъж една вълна, не по-висока, не по-настръхнала, не по-шумна, а може би само малко по-изкорубена от другите, пое лодката, усука я в мощната си прегръдка и я прекатури. Когато разпененият гребен отмина, в зиналата яма лъсна дъното на байдарката.

Увиснал с главата надолу, Каам видя лудия танц на светлината, пречупена от разплисканите водни маси. Полудели синьо-зелени сияния и нищо друго — пропаст, бездна.

Отдолу, из грейналата синя бистрина се надигна плавно огромно тъмно петно, с приближаването контурите му се уплътниха и очертаха мощното тяло на полярната акула. Очите й се взираха в човека с някаква безпощадна свирепост, без да изразяват ни злоба, ни любопитство, безразлични и студени.