Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Тогава връхлетяха освирепелите нарвали. Водачът впи оръжието си в хрилете на гигантската риба. Намушкаха я и останалите мъжкари. Удар след удар. Острите триметрови пики пронизваха тялото й, изтегляха се с рязък тласък назад и отново налитаха. Смаяна от това дружно нападение, акулата се размята, зашиба бясно с опашка, нахвърли се със зинали челюсти върху враговете си. А водата бързо розовееше, замътвана от кръвта, която избликваше от безбройните рани. Макар и сама срещу пълчищата разярени нападатели, акулата не отстъпваше, продължаваше да се блъска, да ръфа със зъби всеки плавник, всяка кожа, която достигнеше, нечувствителна към болките, настървена, опиянена от мириса на собствената си кръв.

Такава чудовищна жизненост!

През дългите години Острозъбия беше почувствувал своя недъг. Но затова пък като някакво малко обезщетение за тази неправда природата го бе дарила с бърза съобразителност, горчива придобивка от дълъг низ несполуки. Той знаеше и се ползуваше ежедневно от това полезно знание. Счупеният бивен е безполезен срещу яката кожа, но насочен точно, без трепване, срещу нежните очи, представлява непобедимо оръжие. Той отново се възползува от това си знание. Издебна беснеещата акула и стовари в алчното й око строшения си рог. Ослепяла с лявото око, акулата престана да се защищава отляво, престана да вижда нападателите, престана да ги посреща с щракащи челюсти. Щом усетиха това, нарвалите зачестиха атаките. А Острозъбия връхлетя още веднъж, за да изкърти и дясното й око.

Накълцана от многочислените удари, губеща кръвта си, ослепяла, акулата бавно потъна, сразена, но неотстъпила. Постепенно тя полегна настрана, после коремът й се обърна нагоре, а неуморимите, никога незаситени уста продължаваха и в смъртта да ръфат празната вода в безполезната си ярост.

Два млади самеца я догониха в дълбините, забиха още по веднъж оръжията си в жилавата й плът и се върнаха с доволни викове при успокоеното стадо.

Прегладнял, измършавял, Жълтия кожух кръстосваше ледените полета в дирене на плячка. Младите мъжки мечки отдавна заминаха на юг, в тундрата. Но той остана. Не му се ходеше тъй далече, не смееше вече да се отдели от богатата си трапеза — морето. Но за беда напоследък го преследваше упорита несполука. Плячката все успяваше да се измъкне. И колкото повече гладуваше, толкова движенията му ставаха по-несръчни, по-бавни. А за лов са нужни силни мускули и бързи движения.

Бурята го срещаше с целия си бяс, замиташе насипания сняг като тайфун в някаква елмазена пустиня. Снежният прах, понесен в трептящ прозрачен воал, пречупваше огъня на слънцето в мигащи многоцветни дъги, преди да се наслои в най-причудливи замръзнали вълни от мляко.

Изведнъж острият му взор долови някакво петно, което шаваше сред снега. Движение — значи живот. А живот за него, господарят на ледената шир, значеше храна. Всяко живо същество е само храна.

Вятърът духаше насреща. Набелязаната жертва нямаше да го подуши, нито да го чуе. Само да не го вади.

Мечокът продължи да се прокрадва, като се тресеше от глад и нетърпение. Бурята носеше снега в плътни замайващи вихрушки, връхлиташе отгоре му, засипваше го с водопади от сняг. Улисана в заниманието си, полярната лисица не го усети. Обърната гърбом, тя изваждаше от снега заровената плячка. Чу го в последния миг и хукна да се спасява. С неподозирана лекота Жълтия кожух се спусна подире й. И — ха-ха! — да я настигне, когато тя изведнъж свърна вляво, към надигналата се сред полето скала и изчезна нейде в подножието й.

Мечокът се спря под нацепения от мразовете каменен масив, посребрен от скреж и затрупан от причудливи снежни козирки. В основата зееше тъмна пролука, неголяма пещера, оплетена с безредната мрежа на ледените сталактити, като балени на китова уста. Прегладнелият звяр се намъкна в мрачното отвърстие, а натрошените сталактити се посипаха със звън по пода. В този миг скритата лисица се шмугна между краката му навън. Той се издърпа заднишком и пак я сподири. Тогава тя изчезна, сякаш потъна в земята. Но мечокът не се излъга. Наистина беше потънала. При опасност винаги правеше така — зариваше се в снега, дълбаеше си отдолу тунели, кривуличеше, хитруваше.

Много време рина подире й Жълтия кожух, без да я открие. Лисицата се спотайваше някъде наблизо, миризмата й я издаваше и въпреки това той не можеше да я намери. Накрая сърдит, разлютен, мечокът я заряза и се запъти обратно. Достигна скрития й склад и изяде заровената, превърната вече на ледена буца риба треска.