Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Тъпота и жестокост!

Тя идваше да провери дали е за ядене. Само това! Нищо повече!

С тръпка на ужас ловецът замахна с греблото. Послушната лодка се подчини на това сръчно движение, превъртя се и застана над вълните.

Каам погледна дали стоят на местата си харпунът и пушката, после отново подхвана неравната борба със стихията. Още няколко пъти вълните го обръщаха, но Каам все успяваше да се извърти, да се изправи, да надделее. Но докога?

Вълните нарастваха все по-високи, по-безучастно жестоки, по-безпощадни — хаос от кипнала синева, седефена пяна и ослепителни блясъци. И вой! И кикот!

Полярната акула следи байдарката дълго време и всеки път, когато вълните я катурнеха и Каам увиснеше във водата надолу с главата, тя се стрелваше към него със зинала уста.

Но човекът със сръчен замах на греблото изправяше лодката и изчезваше. Отдолу оставаше да се вижда само коженото дъно, подмятано върху чудните, обърнати наопаки вълни. Искрящите лъчи се пречупваха в надиплените водни слоеве, кръстосваха се във вихрена плетеница от разноцветни сияния, преливаха от блестящата белота през всички отсенки на опала до тъмното индиго. Тук-там мимолетни дъгоцветни мълнии прорязваха тази плетеница, нагъваха се, разкъсваха се и угасваха, за да се зародят в същия миг сред разлюления син простор — да се зародят и да угаснат.

Накрай на акулата й омръзна това напразно преследване. Тежката миризма на кожената байдарка не й харесваше, отблъскваше я, притъпяваше охотата й да забие в нея зъби, да провери с уста вкуса й.

Тя размаха опашка и се устреми към дълбините. Светът помръкна. Ведрината на повърхността се смени с тъмен мътносин здрач, който продължи да гасне, докато настана пълният мрак. Отслабна и вълнението. Водните маси се уталожваха, замираха сред вечния покой на дълбините. По-право привиден покой. Ето, профуча ято риби, омотани в светеща слуз, стрелнаха се като едри светулки и изчезнаха, сподирени от рояк червенооки калмарчета, които се тласкаха мълниеносно напред с водните си ракети, свили в юмрук пипалата си. Но виж, един калмар настигна последната рибка, извърна се рязко, юмрукът се разпери мигновено, а двете по-дълги пипала, като две ръце докопаха рибката и я поднесоха към отровния клюн. Бързо клъвване по главата и рибката престана да пърха.

Но акулата не погледна повече тази драма, та това беше нейното ежедневие. А рибките и калмарите бяха твърде дребни, затова все едно не съществуваха.

Зададе се цял керван медузи, грейнали като студени пулсиращи полилеи, от които се вееха зелени и жълти панделки — източиха се бавно, тържествено, поели кой знае накъде из тъмния си свят. После прелетя друга риба, украсена с няколко редици светещи копчета, врътна се насам-натам и — ха̀! — да се блъсне в зиналата акулска паст, но рязко отскочи назад, където я догонваше някакъв пламтящ изрод, невероятен хибрид от огромна уста и прикачена към нея тънка опашчица. Огнените челюсти се щракнаха като капан и другият подводен обитател изчезна навеки.

После изведнъж се развидели. Водата засвети с неизброими ситни огънчета. Акулата беше навлязла в облак светещ планктон, сред който прелитаха черните сенки на пируващи риби.

Тогава тя долови и шума на преминаващите херинги. Догони ги, вряза се в орляка. Херингите се вдигнаха нагоре. След тях се спусна и акулата. Водата изсветля в лека синкава заря. Синевата се разгаряше, избликваше отвред, стопяваше мрака. Черните риби светнаха. Седефените им люспи заискриха като бисери.

Внезапно акулата чу нов шум. Приближаваше стадо нарвали, шумни, пискливи. Във водата се мярваха белезникавите им, наръсени с черни точки тела, които гонеха смаяните риби, нагълтваха ги, без да спират, и отлитаха нагоре за въздух, размахали ритмично нагоре-надолу хоризонталните си плавници. Тя проследи отдалеч една майка с дете. Знаеше, че няма да успее, ако нападне някой зъбат самец или пъргава, бърза самка. Родена беше с това знание. Но малко нарвалче — виж, това вече е друго; то заслужава. Особено когато възрастните са улисани в лов. То ще засити акулския й глад.

Без да губи време, тя връхлетя като огромна торпила. Острозъбия, винаги най-предпазлив, винаги нащрек, макар и вече остарял, изпищя под вода тревожния сигнал на стадото си и отстъпи на водача честта да срещне пръв врага. После ведно с всички самци се спусна подире му. Майките събраха децата в куп и ги обградиха с телата си.

Изпуснала плячката, акулата опита да я догони, устремила напред поглед, безстрастна и настойчива. Храната беше избягала — да я настигне!