Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

В този миг ледът изтрещя. По повърхността му полази кривуличеща пукнатина и масивният отломък взе да се отдалечава, повлечен от течението.

Вятърът утихна. Отведнъж. Въздухът замря. И само след час вълните се уталожиха, скриха рошавите си гриви, загладиха гребените си. Оглушителният им рев заглъхна, превърна се в звучно кънтене. И цветът, им просветна. Кристалният лазур смени тежката куршумена сивота. Засияха весело слънчевите блясъци.

Смазан от умора, Каам заспа, както седеше в байдарата, превит на две, сложил глава върху ръцете си, които и насън не изпускаха греблото.

Когато се събуди, той видя, че течението го бе отнесло до един леден блок, върху който се биеха ожесточено две бели мечки, а на двеста-триста крачки встрани няколко моржа следяха битката като замаяни.

Ловецът хвана греблото, приближи безшумно. Очите му святкаха хищно в радостна надежда. Месо! Толкова месо! Каам ще го отнесе в ярангата и после ще има голямо празненство. Но с кого да започне? Ако застреля мечките, ще избягат във водата моржовете. По-добре да удари морж. Мечките няма да му се изплъзнат.

Той вдигна пушката, прицели се в окото на едно дремещо животно. Натисна спусъка. Чу се гръм. Но моржовете, свикнали с трясъка на ледовете, като че ли не го чуха. И може би щяха да си лежат все тъй безучастни, ако изстрелът се бе оказал смъртоносен.

Сега, кой знае по каква причина — от вълнение или от преумора, — куршумът се отклони, впи се във врата на моржа. Раненото животно изрева от болка, изправи се отвесно, триметрова ревяща колона, и с един скок се метна във водата. Сепнати от тревожния рев, другарите му го последваха. Ледът опустя.

Каам стисна челюсти.

А сега? Сега да се скрие, да издебне, да изчака. Нека животните да се успокоят.

Ала те не го изчакаха. Ранената моржица внезапно изплува до самата лодка. След нея се подадоха още десетина мустакати глави, размахали бивни. Ставаше опасно.

Каам помнеше и друга схватка, която замалко щеше да му струва живота. Спаси го навременният удар по главата на моржчето. И сега трябваше да действува тъй бързо.

Той изстреля втория си патрон в ранената моржица, но и този път не смъртоносно. Нямаше време да напълни повторно пушката. Разярените неприятели настъпваха отвред. Все повече и повече мучащи, заплашителни глави изплуваха от морето, ниреха под него, зад него, стягаха обръча. Но още никой не се решаваше да нападне. Животните само ревяха, предпочитаха да го уплашат, да го пропъдят с рева си.

Когато чу тревожните провиквания на племето си, Острия нокът побесня. Силите му се удесеториха. И ето, в див порив той се извъртя ловко, впи челюсти във врата на врага си. Зъбите му застъргаха в жестока наслада изтънелите мускули и скритите под тях артерии.

Жълтия кожух разбра, че е загубил борбата. С рев на ужас той се отскубна назад. Опита да се изправи, застоя се секунда-две на задните крака и рухна върху убития морж. Без да го погледне, победителят му скочи в морето.

Ловецът не очакваше новата атака. Никога не бе слушал такова нещо — ведно да се бият мечки и моржове. Това пак беше работа на Келе. Но Каам никога не се отказваше от борбата, дори ако насреща му се изправеше самият Келе. Разтреперан от страх, той стисна цевта на пушката и я стовари в мечата глава. Прикладът се строши с трясък. В ръцете му остана голото желязо.

Острия нокът, невредим, още по-разлютен, изрева гръмовито и връхлетя повторно. С един замах ноктите му раздраха байдарата. Водата шурна. Обля краката на лодкаря. Каам прецени мигновено. Размаха греблото и подкара към леда. Водата нахлуваше бързо. Лодката едва се удържаше. Още секунда и щеше да потъне. Всъщност байдара и човек са едно. Потъне ли тя, загива и човекът.

Но Каам успя да достигне плаващия блок. Метна греблото и се вкопчи в острия ръб. В този миг байдарката потъна. Потъна с амулетите от моржови зъби, с харпуна, с куките за хващане убития дивеч, с пушката. Пропадна цялото му богатство. Нищо не остана. Или по-право остана животът. Но нужен ли му беше вече той след толкова несполуки?

Ловецът се прехвърли върху леда, премалял от страх и умора, с наквасени крака, вкочанен от студ. От водата опитваше да се измъкне и Острия нокът, пръхтеше и съскаше като гигантска котка. Каам го изтика решително с греблото обратно. Мечокът налетя повторно и повторно ловецът го отблъсна. Само че този път, както падаше назад, Острия нокът успя да изтръгне със зъби веслото от ръцете му.

Каам остана съвсем беззащитен.