Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Стисна по-яко ножа и пристъпи към нея. Крачка, две, три! Още малко! Още две крачки! Беше премерил точно къде ще забие ножа, там, между ребрата, под лявата плешка.

Но зверът го усети и се вдигна напреде му. Каам хукна обратно, следван по петите от залитащия, но тъй издръжлив хищник.

Измина и вторият ден, отърколи се и втората нощ. Ужасен ден, по-ужасна нощ! Тялото му беше изгубило всякаква сила. Беше забравило даже глада си. Искаше сън, крещеше сякаш за сън.

А не биваше! Нямаше право!

Щом се отпуснеше човекът, налиташе зверът — задремеше ли зверът, нападаше го човекът. Уж човек и звяр, а всъщност два безпощадни хищника, дебнещи да се разкъсат.

Кой щеше да падне пръв?

В тая зловеща гоненица на живот и смърт Каам сякаш забрави накъде го отнася течението, сякаш забрави кой е, забрави ярангата си, целия свят. Остана само едно — озъбените челюсти, от които трябваше да се пази, и камарата месо зад тях, до която трябваше да се добере…

Настана третият ден.

И ето, нататък, към изгрева, зад водните гребени се мярна бяла ивица, която неусетно се оплътни, наедря.

Суша!

Леденият блок се връщаше там, отдето бе тръгнал увлечен от коварната клопка на кръговото течение.

Върху брега се изтягаха няколко моржа. Над тях, стоплен от телата им, въздухът трептеше в лека мараня. А наоколо — такава светлина, такъв режещ блясък.

И там…

Каам беше смел ловец, но сега тялото му затрепера.

Сред моржовото стадо се надигна белият мечок, подуши отдалеч миризмата на човека, разлюля гневно глава, изрева. Моржовете се струпаха край него, замучаха гръмогласно.

В този миг Каам усети остра болка в очите, дълбоко вътре. Той ги притисна с ръка. Когато я свали и отново отвори клепачи, разбра с ужас, че е ослепял.

Ослепял… Тъкмо сега… Тук…

Каам дори не можа да допусне, че виновен за това е блясъкът на снега и морето, огънят на слънцето, преумората. Не. Уверен беше, че е работа само на Келе. Ясно, решил бе да го унищожи. Закъде е сляп ловец, така сред океана, до прегладнелия звяр?

Очите боляха, сякаш вътре в тях цвърчаха живи въглени. Такава страшна, огнена слепота. И такава отчайваща безпомощност!

В същия миг той дочу съвсем наблизо запъхтяното дишане на мечката. Сега пък накъде? Отстъпи крачка назад, втора. Жълтият кожух го догонваше. Трета крачка. Изведнъж кракът му увисна над празното, достигнал края на леда. Каам едва успя да отскочи настрана и сигурен, че там няма вода, притича слепешком. Но се спъна, падна и продължи да бяга, като пълзеше по крака и ръце.

Ръмженето на мечката не се чуваше вече. Добре. Пак й избяга. Но докога? Докога щеше да издържи. И то така. Оставаха му само ушите. Само слухът. Ако чуеше врага навреме, все можеше да се надява за още малко живот — за още някоя минута, някой час…

Каам не усети нападението. Може би бе задрямал, смазан от умора. Опомни се в мечите лапи. Друг път тези лапи смачкваха мигновено костите. Но сега и те бяха изгубили чудовищната си сила.

Само една мисъл се мярна в главата му — това е краят!

Но дори така — той беше храбър ловец, а храбрият не умира без борба. Даже в прегръдката на мечката.

Къде ли е ножът му?

Изглежда беше го изтървал в дрямката си.

Нямаше време да го търси.

В някакво неосъзнато движение, наследен опит от многобройните поколения сурови ловци, той вмъкна юмрука си в гърлото на звяра. Натисна по-силно. Натика цялата си ръка до лакътя.

Изненадана от тая неочаквана съпротива, задавена, мечката опита да го отблъсне от себе си. Но Каам знаеше, че ще постъпи така. Всички мечки се бият еднакво. Затова се прилепи плътно към косматото тяло. Гърдите му усетиха как сърцето се блъскаше в гърдите й, които се свиваха и разпускаха в мъчителна спазма за въздух. Блъскаше като чук, неравно и пресилено.

Жълтия кожух се хвърли по гръб, превъртя се по корем, затисна го с тежестта на своите шестстотин килограма. Каам усети как изпращяха ставите му, но напрегна мускули и издържа. Не извади ръката си. И когато зверът, вече задушен, агонизиращ, поотпусна хватката си, ловецът напипа случайно ножа до лявата си ръка. Стисна го трескаво и мигновено го заби в косматата гръд, заби го до дръжката точно там, където се бъхтеше сърцето. Заби го още веднъж и още веднъж, настръхнал от ужас и надежда, освирепял. Топла струя оплиска лицето му. Той подложи уста и жадно засмука бликналата кръв.

После не помнеше…

Когато Каам се събуди, Жълтия кожух лежеше върху него безжизнен. Човекът изпълзя с мъка изпод тежкото туловище и извади ръката си. Като по чудо тя бе почти здрава. Всъщност сега след всичко станало какво значеха няколкото дълбоки рани от мечешките зъби?