Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Пипнешком, без да вижда нищо, Каам разпра корема на звяра и измъкна черния му дроб. После го заръфа лакомо. Знаеше, че след дълъг глад се яде суров дроб. Вековният опит беше наложил обичая, предаван от баща на син. И всеки, който искаше да оцелее, беше длъжен да му се подчини. В тая ледена страна, лишена от растения и плодове, суровият дроб можеше да предпази от страданията на непълното хранене.

И отново заспа. Спа дълбоко, може би ден, може би два дни.

Когато се събуди, той откри с радост, че беше прогледнал. Снежната слепота бе преминала. Морето се плакнеше с пеещ шепот в леда, диамантени рибки се гонеха по вълните, на небето пак грееше тройното слънце.

Каам издяла с ножа от ребрата на мечката две кръгли пластинки, проби им по два тесни процеса на кръст, прикачи ги към едно сухожилие и ги привърза на очите си. Старите му очила от китова балена бяха отишли заедно с байдарката на дъното. Но и тези щяха да вършат работа, щяха да запазят болните му очи от ослепителния блясък.

Ловецът одра мечата кожа и побърза да се завие с нея. Едва сега усети колко е измръзнал. Едва сега усети: че цялото му тяло се бе вкочанило. От заситения стомах се разливаше по вените му топло доволство. Приспиваше му се отново.

Нейде далече, в глухо, забранено за женските моржове място зимуваха самците. Ден и нощ прекарваха само във водата, на топло. Там ядяха, там почиваха, там и спяха, хъркайки басово, отпуснати над вълните като загладени подводни скали.

Неизброими ледени късове пъплеха по морската шир, пръснати в безредни архипелази, понякога се настигаха и се спояваха в обширни бели плата. Тежък ставаше тогава животът на моржовете. Додето траеха мразовете, те разкъртваха непрекъснато с бивни застиващата кора, за да запазят открити, чисти пролуки за дишане. Но след това, след седмица-две, под действието на някакви непонятни сили ледовете отново се разбиваха и моржовете пак заживяваха по-безгрижно.

Стария морж, водачът на мъжкото стадо, напоследък все по-трудно намираше храна. Плитководията, където се въдеха мидите, бяха станали недостъпни, сковани от ледовете. А той помнеше само тях. Ловът не можеше да засити двутонните им тела. Затова самците, особено по-младите, все по-често се отделяха, тръгваха подир Счупения зъб. С него винаги можеха да се нахранят. Все улавяха нещо: я нерпа, я морски заек, я гренландски тюлен. С един удар на здравия си бивен Счупения зъб убиваше настигнатата жертва и я поделяше с другарите си. И какъвто беше буен, неспокоен, жив, винаги откриваше нещо ново.

Този ден, както кръстосваше далеч от стадото, той съгледа изхвърления от морето труп на гринд, кой знае от какво загинал. С тържествуващ зов Счупения зъб заплува към стадото. Другарите му го чуха и се приготвиха да го последват, уверени, че и тоя път няма да ги измами.

Тогава напреде им изскочи Стария морж, готов да връхлети върху този омразен младок, който дръзваше да оспорва властта му, който посягаше към мястото му на водач. Времето на мъжките битки още не беше настанало. Далеч от самките, моржовете живееха в сговор, кротки и примирителни, подчинили се на най-силния. Наистина сега Стария не защищаваше правото си да създаде семейство, но ако оставеше младия ненаказан, утре той, а навярно и много други щяха да посегнат и на самките му. За него този неспокоен и непокорен самец не беше само един обикновен, вероятен съперник там в Тихия залив. За него той олицетворяваше цялата жестока заплаха, олицетворяваше победоносната младост, която израстваше, надигаше глава, самоуверена и нападателна. Набираното от дълго време раздразнение към дръзкия противник, а може би и предчувствието за идващата старост, за немощта и свързаните с нея поражения, изтръгваха от дробовете му грозни, предупредителни ревове.

Но Счупения зъб, уверен в силата си, израсъл сам в неспирна борба против всички, посрещна смело това предизвикателство. На рева отвърна с по-заплашителен рев, на дързостта противопостави още по-безогледна дързост.

Стария морж не беше свикнал с такова незачитане, толкова години поред властвуваше неоспоримо над цялото племе. Забравил всяка предпазливост, той връхлетя отгоре му с дивия устрем на могъщото си тяло. Еднометровите му бивни закачиха врата на противника и отпраха оттам цял парцал от дебелата кожа. Досега винаги побеждаваше така, като нападаше пръв, като не даваше на врага време да се опомни, раздираше кожата му и го оставяше да съжалява за неблагоразумието си.