Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Острия нокът се поемаше пак. В ноздрите му лъхаше страшната незабравима миризма на ловеца и събуждаше рой тежки, кошмарни спомени. Спомени за бягство пред глутница виещи песове, за гърмеж и пареща болка в гърба, за мъки, за смъртна опасност. Мирис на самата смърт, която поразява отдалеч, подло, без смелостта да поеме откритата борба, гърди с гърди, зъби със зъби, нокти с нокти. Злобата преля в цялото му същество, оголи челюстите му, изтръгна от дробовете грозен, вледеняващ рев.

Тогава Острия нокът чу зова на Кривата перка, която го викаше неспокойно при себе си, по-далеч от това опасно двукрако същество, най-опасното от всички същества, които тя познаваше. Той се поколеба. После стадният навик победи. Надви послушанието. И без това леденият къс се отдалечаваше бързо. Значи врагът отстъпваше. Опасността за племето беше отминала.

Белият мечок поплува още малко подире му, колкото да се увери напълно, че няма да се върне, след това сви назад. Достигна брега и се натъкми до майка си сред другите моржове, които бяха налягали да си починат, вече поуспокоени, забравили преминалата опасност.

Каам гледаше изумен. Какво беше това невиждано чудо? Бяла мечка сред моржовото стадо — като приятели, като свои… Не! Това не може да бъде мечка! Това е самият Келе, преобразен в мечка, която пази моржовете! Келе, който е решил да умори от глад ловците! Никой друг, само той!

В този миг някой изръмжа зад гърба му. Каам се извърна със скок. Насреща му пристъпваше, като се поклащаше бавно, оплискан с кръв, Жълтия кожух.

Ловецът неволно отстъпи. Какво друго можеше да стори тъй, обезоръжен, без пушка, без харпун, само с един нож на пояса.

Мечката се застоя на място задъхана, с изплезен език. Изръмжа глухо и залитна към него, изтощена от глад и от загубената кръв, ала все още страшна, заплашителна, настървена.

Ловецът се слиса. Сега накъде? Във водата? Та там го чака сигурна гибел. Тогава?

Той отново отстъпи и мечката го последва с недоволно ръмжене. Така в тая безсмислена гоненица двамата обходиха няколко пъти ледения блок. Най-сетне Жълтия кожух спря. Сгуши се на леда запъхтян, вперил в него алчен поглед.

Седна и Каам да си отдъхне. А ледът го отнасяше все по-далеч от моржовото стадо, сред което лежеше чудната бяла мечка.

Дали и тая мечка тук която не сваля от него очи, не е също Келе, двойник на Келе? Беше умряла, труп — а сега?

Каам пак скочи. Жълтия кожух отново се бе запътил насреща, премалял от глад. Направи две-три крачки, застоя се, пак тръгна. Повече не можа. Легна отново. Задиша уморено.

Спря се и Каам. Но врагът му не го остави да си отдъхне. Изправи се пак и пак го подгони.

Тъй до вечерта, когато слънцето се гмурна в океана. Тъй и през цялата нощ. Не се отказа. Не го остави. Преследваше го неотстъпно, макар че едва се удържаше на крака, с някаква невероятна жизненост, сякаш съзнаваше, че само с неговото месо ще успее да набере сили, ще замести изгубената кръв, ще оживее.

Каам чувствуваше, че повече няма да издържи тъй, съсипан от глада, от борбата с бурята, от преживените изпитания. Краката му се прегъваха от умора, очите му се слепваха за сън. Идеше му да махне с ръка и да се простре върху снега, да затвори очи, да заспи. Да спи, да спи!

Но в следния миг, зърнал приближаващия жълт кожух, чул залитащите му стъпки, той скачаше и побягваше.

Слънцето се показа отново. Но не там, където го очакваше. Преместило се бе. Понесени от течението, ледените късове плаваха все така, един зад друг — ледът на Каам отпред, а другите зад него. Не бяха променили взаимното си положение.

Тогава?

Слънцето трябваше да изгрее от лявата му страна. Какво диреше отдясно? Страшно подозрение вледени съзнанието му. Значи ледът се отправя пак на север, морското течение се е отклонило и го отвлича все по-далеч и по-далеч от родния бряг, от кожената яранга, от близките!

Жълтия кожух пак налетя, още по-зъл, по-нетърпелив. Гърдите му свиреха в несдържано ръмжене. Каам едва свари да отскочи назад, да отбегне яростната атака. Тоя път мечката го гони дълго. Кой знае колко пъти обиколиха тясната си арена. Най-сетне тя спря, по-право рухна на леда.

Каам се взря в нея обнадежден. Но не. Не беше умряла. Още дишаше — дишаше учестено, с мъка. Главата й лежеше неподвижна върху предните лапи със затворени очи. Значи не го виждаше. Значи можеше…

Той не се колеба много. Изведнъж усети колко е гладен. А мечката имаше не само зъби. Тя имаше и месо. Много месо, което можеше да засити дивия му глад.