Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Но Счупения зъб не признаваше подчинението и стадния ред. Беше израсъл като хищник и си оставаше хищник. За него борбата имаше само един изход — убийство. А той знаеше как се убива. За да живее, беше убивал всеки ден: тюлени, гриндове, морски птици. Знаеше как да замахне с глава, за да впие единствения си зъб в тялото на жертвата, да го намъкне до края, а не само като на игра да одраска кожата. Недъгът, който му попречи да научи как се вадят миди, сега се бе оказал предимство в борбата за живот — единственият бивен прониква по-дълбоко в тялото, тъй като няма другия бивен, който да му пречи.

Счупения зъб стисна челюсти от болка и мълчаливо, тъй както бе свикнал, се стовари върху противника си. Но Стария морж все още имаше верен усет и бързи движения. Ако не бе отскочил навреме встрани, зъбът на младия му враг щеше да прониже гръкляна му. Сега той само разпра рамото, разкъса мускулите и под тях лъсна бялата кост.

Раненият изрева от болка, отстъпи назад. Това по заканите на моржовете значеше признание на поражението. И всеки победител беше длъжен да спре боя. Всеки. Не и Счупения зъб. Защото той не беше обикновен морж, а морж убиец. Веднъж събудена, страстта му за убийство трябваше да се засити. И ето, той налетя повторно, още по-разярен и безпощаден. Замахна с бивена, издигна го над хълбока на бягащия враг. Това навярно щеше да бъде краят на водача.

В този миг всички моржове, които бяха наобиколили противниците със смаяни очи, не видели друг път подобна битка, изведнъж зареваха тревожно и се втурнаха към ледените блокове. Един след друг, по двама, по трима, с неподозирана пъргавина те излитаха от вълните, за да се стоварят с всичката си тежест върху ледовете.

Без да разберат какво става, заразени от стадното чувство, Стария морж и Счупения зъб последваха другарите си и се покатериха пъргаво върху ледовете.

И то тъкмо навреме.

Някогашната орда на Схванатия с младия си водач се втурна срещу им, като лавираше в светкавични зигзаги сред ледените отломъци. Един стар морж закъсня да се качи навреме върху спасителния лед. Косатките го настигнаха тъкмо когато се измъкваше с бивни върху площадката при Счупения зъб и го дръпнаха под водата. Беше стар, слаб — значи излишен. Незаситени, а само настървени от леката плячка, косатките се струпаха пред моржовете, като припляскваха нетърпеливо с опашки. Огнените им погледи святкаха алчно, в някаква демонична злост и ненаситен глад.

Моржовете се придръпваха един до друг, струпваха се един връз друг, уплашени, но не обезумели от страх. Те знаеха — косатките са опасни врагове, по-добре да не се срещат с тях. И все пак — ако се наложеше, можеха да премерят сили. Скъпо щяха да продадат живота си.

Ненадейно самецът косатка връхлетя с глава върху блока на Счупения зъб. Не успя да го обърне. Ледът беше дебел, устойчив. Едва се поклати. Косатката изостави тази маневра и подхвана втора. Надигна се срещу моржовете, загледа ги с жестоките си очи, защрака зъби. При тюлените това упорито взиране постигаше своето. Обезумели пред сатанинската настойчивост на този поглед, в някакъв безсмислен инстинкт да дирят спасение винаги във водата, един след друг, като хипнотизирани те се хвърляха сред вълните, сред очакващата глутница.

Срещу моржовете и това коварство остана безуспешно. Те се притискаха един до друг по-плътно, но не губеха самообладание, сигурни в своята недосегаемост.

Дълги часове дебнаха така косатките, отплуваха нейде отвъд ледовете да излъжат жертвите си и внезапно връхлитаха — напразно. Моржовете продължаваха да лежат върху ледените си салове. Чакаха. И друг път хищниците ги бяха измамвали така. Затова вече не се поддаваха на хитростта им. Имаха опит, богат опит, платен с кръв.

И в това дълго напрегнато очакване, сплотени сред общата заплаха, Счупения зъб и Стария морж сякаш забравиха враждата си, отпуснаха се, всеки на своя лед, задрямаха.

Привлечени от друга плячка, косатките най-сетне се запиляха нанякъде, вирнали гръбните си плавници и разпенили водата с мощните си опашки.

Лятото настъпваше бързо, сякаш с часове. Дните нарастваха, нощите се скъсяваха. И то вече не бяха нощи, а някакъв разтеглен сумрак, разточен залез. Докато се скрие слънцето, и току-виж, отново изгряло, запалило небосклона, пръснало върху морето купища жълти макове, които неусетно потъваха, удавени в бистрата зеленина на пробуденото море.

От юг на галещи струи лъхаше топлият вятър. Докоснати от нежната му ласка, снеговете изтъняваха, свиваха се, изчезваха, превърнати в шумни потоци, които се спускаха със звучно шуртене по оголените скали, по нацепените глетчери, по ледените полета. Морето ехтеше от трясъците на разпукващите се ледове, които поемаха отново безкрайния си път по морските течения, освободени от зимния плен. Морето се замъгляше от зеленикавата мътилка на цъфтящия планктон. Из плитководията, в затоплените слоеве заиграваха безброй рояци новоизлюпени рибки. Разлетяваха се птичите орляци, излизаха на брачните си лежбища тюлените. Край бреговете се струпваха полярни лисици, сменили зимните си шуби със сиво-жълта козина, наобиколени от многобройна челяд, гонеха водните птици, катереха се по скалите и опустошаваха гнездата. Подир отстъпващите ледени полета напредваха стада нарвали, белухи, гриндове, китове, тюлени, моржове. Животът отново прииждаше, всеобхватен и непреодолим. Започваше Великото преселение на живота.