Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Острия нокът дори не се запита защо рибките се криеха сред медузените пипала, сред същите пипала, които след години, когато треските поотраснеха, щяха да ги ловят най-безпощадно. Нямаше време. Течението го блъсна сред пипалата, които мигновено се сгърчиха, оплетоха го в коварната си мрежа. Очите, носът, устните му засмъдяха.

Повече не можеше! Трябваше да изплува, да диша! Трябваше! Веднага! Гърдите му се гърчеха. Дробовете диреха въздух. Въздух. Той размаха диво лапи, опита да се отскубне. Напразно! Така омаломощен от борбата с течението, нямаше сили да се отскубне от парещите възли. А отгоре чудовищният чадър продължаваше да се свива равномерно, беззлобно, в ужасяващо безразличие.

Никога досега Острия нокът не бе срещал такъв враг — многорък, мек и гъвкав. Пипалата не бяха твърди като акулска кожа, не бяха жилави като мечешки мускули, не бяха остри като моржови зъби. И като че ли точно в мекотата и еластичността се криеше тяхната сила. Те се разтягаха, отстъпваха, огъваха се при всеки негов напън, но не пускаха, не се отлепваха от тялото му. А нямаше време, никакво време. Очите му щяха да изхвръкнат из орбитите от задушаването. Устата му не сварваше да удържи въздушните мехури. Острия нокът заръфа със зъби, задра с нокти. Накъса няколко парливи пипала, а от това устните му пламнаха. След това съвсем неочаквано примката го отпусна. Пихтиестият гигант сякаш проумя, че не е за ядене. В борбата двамата се бяха измъкнали от подводния водопад. Освободен от медузата, Острия нокът излетя нагоре, достигна повърхността и заплува към плитчината, където се плакнеха лениво къдравите ципи на морската салата. Изкачи се върху най-долната площадка, обрасла с морски жълъди, и изтръска кожуха си.

Беше полунощ. Чудна, слънчева, необичайно ясна за този мъглив край. Полунощ в дългия полярен ден. Незалязващото светило висеше ниско на север и обливаше с огненото си зарево оголените скали и нестопените преспи. На юг грееше луната като кръгло бяло облаче. Макар и светло, слънчево, птиците се завръщаха по навик в гнездата и задрямваха, крясъците утихваха. Наставаше кратък покой, след който птичият пазар щеше да се събуди по-шумен отпреди.

Острия нокът изпълзя на по-горната площадка, като кашляше от нагълтаната вода и чешеше в камъните смъдналите си устни. Птиците го усетиха и връхлетяха отгоре му в гракнал кълвящ облак.

Той се свря в най-близката скална ниша, додето премине гневът им. Пред тази лавина от самоотверженост вкусът на пилешкото месо загуби примамливостта си. При това като че ли и не беше толкова гладен.

Върху утихналата синя шир дремеха айсберги, толкова ярки и релефни, като че ли само едно пресягане е достатъчно да ги докоснеш, релефни и в същото време безплътни в синкавата си прозрачност. Заострените им зъбери грееха във всички отсенки, сякаш излъчваха попилите през дългата нощ полярни сияния.

Недоволен, че кашлицата го издаде на птиците, Острия нокът тръгна към брега. Но спря. Ослуша се. До ухото му достигнаха далечни провиквания. Той се сети. Идваха мъжките моржове.

Откъм брега отвърна като ехо радостният рев на самките.

Острия нокът заплува да ги срещне.

Мученията на приближаващите самци се усилваха — нетърпеливи и радостни. Зададоха се първите редици. Най-отпред се носеше Стария морж, размахал лудо плавниците си, следван на няколко метра от Счупения зъб. Понякога Стария се извръщаше към дръзкия си съперник и изреваваше гневно, после отново забързваше. Ето и брега! Който стигне пръв, пръв заема най-хубавото място. После е по-трудно да го изгониш. Затова водачът искаше да превари другите, да сбере по-голям харем, най-големия харем в лежбището. Като видя Острия нокът, той само изръмжа, но не нападна, както друг път. Сега нямаше време. Отмина към залива, следван от останалите самци. А най-отдире, изостанали километри в морето, се мъкнеха престарелите и болните моржове, които ревяха проточено и жално.

Счупения зъб позна приятеля си, изръмжа дружелюбно, ала не спря, не се отби да се поборят, да си поиграят, както по-рано. Сега и той имаше друга грижа, по-важна, най-важната грижа тук в Тихия залив. Всички бързаха да се сдобият със семейства. Послушен на своя инстинкт, и той трябваше да премери силите си.

Озадачен от неочакваната въздържаност, малко неловко, обиден, Острия нокът заплува подире му.

Боят избухна още във водата. Всеки самец връхлиташе върху първия, който му попаднеше. Забравено беше всичко — другарство, доскорошният нерушим сговор. Сега властвуваше нов закон. Другарите се превръщаха в яростни съперници, които връхлитаха стръвно един срещу друг, всички против всички, размахваха бивни. От мощните туловища провисваше отпраната кожа, рукваха кървави потоци, а битката не секваше. Който свареше да се измъкне от сражението, изпълзяваше на брега и сбираше самките в сблъскани купчини, пазеше ги да не се отлъчат някак и пресрещаше с размахани бивни всеки приближил самец.