Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Улисани в лова на калкани, писии и морски лисици, нарвалите не усетиха приближаването на косатките. Когато чуха зловещите провиквания и шумните плясъци на опашките им, вече беше късно.

Късорога нададе тревожния си призив и поведе стадото. Но в изненадата другарите му не свариха да се подредят, малките се засуетиха в дирене на майките, запищяха уплашено. Настана суматоха. А в природата всяка непредпазливост се плаща, плаща се с кръв и с живот.

Когато косатките настигнаха безредно бягащото стадо, самците нарвали изостанаха назад да прикриват отстъплението, стъкмиха се за бой. Ала сега коварните хищници измениха неочаквано стратегията си. Половината се изтеглиха вдясно, половината — вляво, и додето жертвите се досетят за плана им, косатките затвориха кръга.

Първите нарвали се врътнаха назад, после наляво, надясно — напразно. Обградени бяха отвред. А сега? Смразени от ужас, те спряха, сблъскаха се, сякаш така, опрени един в друг, можеха да се спасят.

Късорога изпищя последната си заповед и самците покорно се строиха в кръг около женските и децата. Приготвиха се за решителното, но уви! — по начало загубено сражение. Бивните им бяха остри, но косаткините зъби — още по-остри.

Водени от младия самец, хищниците се въртяха в замайваща спирала около обречените жертви, стягаха спиралата дори до върховете на нарвалските бивни, отскачаха пъргаво назад и отново почваха да обикалят с войнствените си подлудяващи писъци.

Единични нарвали, замаяни от тази бесовска въртележка, обезумели от ужас, забравили другарство и ред, неочаквано се стрелваха под вода в безсмислен опит да спасят поне себе си. Ала зорките нападатели мигновено ги свършваха.

Късорога изрева. Така не можеше. Трябваше да се пробие обсадата. Никой не знаеше кога ще спре това сатанинско хоро, кога хищниците ще се врежат в стадото, кога ще започнат кървавия си пир. Затова, без да се колебае повече, той се хвърли срещу озъбения жив обръч. Бивенът му попадна на място. Косатката, която му се изпречи първа, потъна в бездната с промушени гърди. От цъфналата й рана избликнаха рояк окървавени въздушни мехури.

Но в следния миг пет-шест хищника връхлетяха отгоре му.

Острозъбия видя ужасяващия край на съперника си. Видя как цялото стадо обезумя при загубата на водача, как обърка реда си. Самците забравиха дълга си. Още секунда — и паниката щеше да пръсне другарите му, да ги хвърли в безпощадните щракащи челюсти. Така без водач, отчаяни и обезверени, бяха обречени на сигурна гибел. Нужен беше водач. Всеки миг беше скъп.

Изведнъж в гърдите му трепна нещо, събуди се забравеният, но не угаснал напълно спомен за минали обязаности. Събуди се, изправи беззъбата му глава, засвятка в малките очи. Спомен за стари задължения — спомен на водач.

Сега нямаше друг водач! Само той! Само за няколко мига. Защото водач сега не значеше власт, не значеше самодоволство, опиянение от мощ. Сега то значеше едно — дълг…

Нагонът за водене, за саможертва удави всичко друго — инстинкта за самосъхранение, страха, целия свят. Водач — само за няколко мига! Но водач!

И ето, гласът му отново протръби, както някога, повелително и властно, раздра водния простор. Нарвалите трепнаха, познаха го. Надеждата блесна в очите им. Надежда и воля за борба! И воля за живот! Мъжкарите заеха отново бойните си постове. Настръхнаха, ободрени от този дързък призив.

Острозъбия полетя в див порив напред. Полетя тъкмо срещу самеца косатка. Дали беше преценил разумно, обмислено върху кого да излее ненавистта си или простият случай сам го изпречи насреща му? Той се стовари с цялата си тежест върху изненадания враг, премерил до сантиметър решителния си удар, там, в единствения орган, който можеше да уязви със своя осакатен бивен. Стовари се върху очите на косатката. Изкърти едното, после другото. Пръсна ги. Ослепи го.

От уплаха и болка, изтръпнал сред захлупилия го мрак, самецът косатка заскимтя неистово. Няколко нарвала връхлетяха отгоре му яростно и го намушкаха с роговете си.

Кръвожадната му шайка се стъписа, обърка се. Косатките разбъркаха реда си и се струпаха около стенещия си повелител, смутени и неразбиращи.

А Острозъбия, опиянен от победата, от силата си, от сладостта на саможертвата, продължаваше да се мята, да напада, да обърква враговете.

Най-сетне една косатка успя да отръфа къс от гърба му. Друга впи зъби във врата му, трета — в опашката. Четири, пет, десет! Увиснаха по хълбоците му, заглозгаха настървено — от глад, от овладелия ги смут, от безсилна ярост.