Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

И ето, вятърът се усили. Ледената ладия заплава по-бързо. Достигна белия лед, докосна го. Каам го привърза набързо с червата на мечката, наведе се и откърти с ножа си едно неголямо парче. Напъха го настървено в уста.

Такава сладост! Такова блаженство!

Изсмука го, грабна друго. Усети как се съживява.

Тогава се надигна. Затропа по леда. Заигра. Беше победил и духовете на жаждата.

А може би те вече го бяха оставили. Бяха се смилили. Дори злият Келе уважава смелите.

Обнадежден, получил нови сили, той се наведе по корем и задълба с ножа си сладката буца. Дълба, стърга дълго, часове наред, докато успя да откърти един по-голям къс и да го отърколи до себе си. Метна отгоре му кожата да не го грее слънцето и се залови за нов къс. Успя да го откърти по тъмно. Високо горе засия Побития кол, а около него се завъртя отново като привързана Пясъчната река, Млечния път.

Каам се зави в мечата кожа и заспа.

На заранта продължи. Цял ден само това прави — пренася до себе си по-големи и по-малки отломъци от сладководния лед.

Едва на третия ден примъкна всичко.

Отдъхна си. Беше спасен. Имаше вода, имаше месо, имаше кожа. Вече можеше да помисли и за връщане. Вече можеше да се откопчи от омагьосаното течение, което го връщаше нататък, към преобразения Келе, към Моржовия страж. Имаше платно.

Каам натрупа домъкнатите ледени буци в невисок зид, закрепи в тях огризаните ребра на мечката и опъна кожата. А той се натъкми на завет от другата страна.

Вятърът подкара плаващия остров. Другите ледове изостанаха назад, понесени отново към север. Каам вече плаваше на юг.

На Юг! Към дома!

Но връщането излезе дълго, много дълго. Бавно се пътува така, с опъната кожа върху голям леден блок. Минаваха дни и седмици, а Каам все се взираше напред да зърне суша. Взираше се напразно.

Понякога препречваха пътя му върволици от ледени грамади, повлечени от други течения. А той не спираше, плаваше все напред. Връхлитаха бури и виелици, настъпваше безветрие, затисваха го непрогледни мъгли. Каам изчакваше попътния вятър и отново опъваше кожата.

Сладкият лед се привърши, по-право стопи се, нагризан от надигналото се слънце. Остана само една буца, но и тя, макар че я криеше грижливо под кожата, се топеше отчайващо бързо. Намаля и месото. А като че ли по-бързо от тях се смаляваше леденият блок. Потъваше все по-дълбоко. Вълните все по-често преливаха през бреговете му. И един ден се преполови с трясък. Каам едва успя да прескочи пукнатината, за да попадне върху тази половина, където останаха кожата и сладкият лед.

Оттогава не се отдели от тях. Сега олекналият блок заплава по-бързо. И ето, най-после Каам съзря сушата. До вечерта достигна натрупаните ледове, които ограждаха брега.

Той метна кожата на гръб, надигна нестопената сладка буца и скочи върху най-близкия лед. От него се прехвърли на втори, на трети. Те се люлееха, блъскаха се, катереха се един връз друг, надигани от вълните. Каам падаше, ставаше и пак се втурваше напред. Но не изпусна животворното ледено късче. Брегът все още беше далеч. Ако духнеше оттам вятърът, нещастникът можеше, пак да се озове сред океана. Затова не смееше да остане без вода.

Достигна здрава земя едва призори. Местността беше позната. Ярангата му щеше да се види, ако превалеше отсрещния рид. Каам тръгна бързо нататък. Ето, още малко! Още десетина крачки и тя ще се покаже.

Той спря. Не посмя да направи тези десет крачки. Какво ли щеше да види? Та той се губи толкова време, кой знае откога — две, три, четири седмици. Остави близките си умиращи. Нима се надяваше да ги завари живи? И защо ли се връщаше въобще?

При все това тръгна. Дори затича.

А това? Възможно ли беше? Неговата яранга — здрава, непокътната. Пред нея човек, припича се на слънце! Баща му! И глъчка! Детски говор! Край брега върви жена му. Влачи убит тюлен. Край нея подскачат децата.

Каам се втурна надолу задъхан. Изправи се напреде им мълчалив. Жена му изтърва ремъка, с който теглеше тюлена. Загледа го смаяна. После радостта смени изумлението в очите й. Децата в първия миг се потулиха зад нея.

Нямаше прегръдки. Нямаше нежности. Обичта им беше сурова, като целия им живот. После всички заговориха вкупом. Никой не слушаше другия. Спряха, разсмяха се.

Каам грабна ремъка и повлече тюлена. Чак в ярангата успяха да си разправят всичко, което бяха преживели в раздялата. Чакали го два дни. Не се върнал. Тогава жена му излязла към брега. Храната идва от морето. И наистина намерила. Намерила изхвърлен гринд, голям, черен делфин. С него преживели криво-ляво до идването на тюлените. Няма що, тя взела харпуна и тръгнала на лов. Отначало било трудно. После свикнала. Сега, щом мъжът си е тук, ще стане още по-хубаво. А той? Какво е преживял той?