Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Побеснял от гняв, от отчаяние, Острия нокът връхлетя диво. И ако насреща му стоеше някой мечок, щеше да го убие на място, щеше да го разкъса на части.

Но сега… Сега с трупа на Кривата перка пируваше мечка.

Изведнъж в него заговори друг глас — заговори неписаният, негласен закон на племето му, просмукал цялото му мъжко същество. Никой самец няма право да нападне самка. Заговорил беше най-мощният инстинкт на дивото му сърце.

И ето, той ръмжеше отстрани, заканваше се ту заплашващо, ту жално. Почваше да скимти и да се моли, опитваше да отвлече убийцата, да я отстрани от тялото на Кривата перка. После яростта отново замъгляше очите му и той беше готов да се хвърли и да я стисне за гърлото, но само едно нейно движение, едно измъркване го обезсилваше, сковаваше го, свързваше го в някакви непознати до днес безволевост и примирение.

От водата гледаха слисани другите моржове, ревяха заплашително, ала все не решаваха да излязат на брега, да напуснат стихията си.

Позаситила глада си, Сцепената устна поглеждаше ласкаво силния самец, без да разбира гнева му, и с нежно изръмжаване го подканяше да се нареди до нея, да се нахрани и той. Месо имаше много, дори двамата да преядат — пак ще остане.

Снегът рукна изведнъж. Изплували неусетно над тундрата, облаците само за няколко минути затиснаха света, оловносиви и заплашителни. И толкова ниски, като че ли опираха върху скалите. Гъст и мокър, снегът прибули далечината в плътна трептяща мрежа. Засипа каменните тераси, засипа и накацалите птици, а на моржовото леговище натрупа половин метър сняг. Застла с бялата си покривка недоогризания труп на старата моржица, избърса алените петна от кръвта й. Скри под невинната си белота кървавата драма.

Уталожила глада си, мечката си тръгна с тихо, мамещо мъркане. Подчинен на този непреодолим зов и в същото време вледенен от скръб, с тъжно, болезнено скимтене, като се обръщаше при всяка крачка назад към нарастващата бяла могилка, Острия нокът я последва.

Снежната виелица ги погълна, скри ги зад неспокойната си завеса.

Недалеч от Тихия залив край устието на тесния фиорд, проврял се в блестящосиня кривуличеща ивица сред нависналите скални грамади, дебнеше схванатия самец косатка. С течение на времето той усещаше как се възвръщаше подвижността на скованата му опашка. Организмът му сам се справяше с бедата, изтласкваше навън заседналия в гръбнака куршум. Все по-често и по-често той успяваше да настига бягащите жертви и това изпълваше хищното му сърце с жестока наслада. Миналото сякаш се връщаше — спотаеното, но незабравено минало на кръвожадните набези, на нескончаемите победи, на преситения стомах. Той се превръщаше отново в някогашния вдъхващ ужас хищник — дори по-страшен, многократно по-опасен, въоръжен с опита и хитростта на дългото страдание, на неописуемо жестокия опит, който бе издържал в борбата за живот, в тази невероятна борба, сред която бе оцелял.

Сила и коварство — споени в едно, взаимно допълващи се — това беше сега Схванатия. И още нещо — още по-ненаситна лакомия отпреди, сякаш бързаше да навакса всичко, що бе пропуснал досега, що бе изгладувал. Беше се превърнал в ужас за цялото крайбрежие. Някогашният жител на откритото море беше разбрал, че край брега има повече храна: тюлени, моржове, белухи.

Възвърнал донейде бързината си, той не бе забравил това, което бе придобил по времето на своята немощ — изкуството да се прокрадва към жертвата незабелязан, безмълвен като сянка, като някакво зло, ненаситно привидение. И винаги с успех. А когато не можеше да хване жива плячка, знаеше към кои заливи теченията изхвърлят труповете на умрелите водни обитатели. Живееше наистина тежко, но живееше. А това беше най-важното.

Тази беше последната му хитрост.

Притулен в джунглата на избуялите ламинарии, натруфени с новата си пролетна премяна, той дебнеше търпеливо цяла нощ. Очакваше да дойде плячка, както вчера, когато прегради пътя на безгрижно влезлия във фиорда морски заек. Глътна го наведнъж, но не можа да засити глада си. Какво значеше един тюлен, та бил той едър и тлъст, когато, за да се нахрани, му бяха нужни поне десет тюлена? Затова дебнеше и сега с безшумни помръдвания на плавниците, вслушваше се да чуе още отдалеч идването на някаква плячка, която да позасити глада му. Готвеше се навреме да я пресрещне.

Утрото се надигаше бавно откъм изток, като обливаше мастиленото море с хладен, сив светлик. Вятърът гонеше нощните мъгли към сушата. Мръсносивите вълни, лъскави като шлифовано желязо, се събуждаха и тежко, някак лениво припляскваха в брега. Проточваха кристалните си пипала из тесните процепи между скалите, клокочеха и се плакнеха над разлюлените фукуси.