Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

В гърдите му напираше неудържима радост. Сега двата порива бяха утихнали, и двата задоволени. Беше успял да събере в едно другарката си и старите приятели. Доволен, забравил, може би несъзнаващ кого води.

Скоро Сцепената устна го превари, спусна се надолу и връхлетя върху най-близкото, безгрижно търкалящо се моржче. Измамени от рева на Острия нокът, моржовете не очакваха никаква опасност. Затова подлото нападение така ги стресна, изуми ги. Те стояха по местата си, където ги бе сварил страхът, и се взираха с късогледите си очи към беснеещата мечка, не вярващи, слисани, не разбиращи.

После някой се опомни. Тракна със зъби по леда и чак тогава племето пропълзя към водата. Поддал се на стадния призив, Острия нокът също се озова сред вълните, но бързо разбра грешката си, изскочи на брега и притича до другарката си, като ръмжеше, както преди, умолително и тъжно. Опитваше да я увлече настрана, да я склони да остави жертвата, да не закача моржовете. Та това са те — неговите другари. Не разбира ли?

Тя наистина нищо не разбираше. Знаеше само, че е гладна и трябва да се нахрани. Откак се помни, се е хранила с моржове и тюлени. Затова са създадени те — затова са създадени всички твари по морския бряг, — да бъдат разкъсвани от мечките. Такава е повелята на природата, повелята на нейния неотменим закон — единствения закон, който Сцепената устна признаваше.

От какво всъщност е все недоволен този особен, тъй неразбираем понякога самец? Защо скимти тъй чудновато, защо ръмжи сърдито? С нежно мъркане тя му отстъпи място до себе си върху димящата жертва.

Острия нокът опита да я избута от мъртвото тяло, но мечката, схванала намерението му, изръмжа гневно и го ухапа за врата. Той отскочи назад. Не посмя да отвърне на грубостта с грубост. Законът на мечешкия род не позволява. Дръпна се назад, като скимтеше тъжно, объркан в някаква пълна безпомощност, неспособен да проумее с несъвършения си мозък сложните плетеници на коварната мрежа, в която го бе омотал злорадият случай — безсилен да се отскубне от безпощадните й бримки. Седна на снега и втренчи уплашен, смутен поглед ту към пируващата мечка, ту към плуващите в морето моржове — безпомощен да помогне и на тях, и на себе си…

Над високите ламинарии в замътената от цъфналия планктон вода плуваше някакъв смешен грозд от сплетени едно в друго морски кончета. Бащата извеждаше на разходка децата си, като пърхаше бързо-бързо с прозрачните си перки. Наоколо се стрелкаха във весела игра цели купчини морски игли. До водната повърхност шареха орляк малки трески и чертаеха подире си трептяща мрежа от лъснали браздички. От време на време те се спускаха сред фукусите, озобваха накацалите морски бълхи, охлювчета и червеи — коя що свари, — после пак се стрелваха нагоре, към по-топлите слоеве.

Изведнъж смешният грозд се спусна надолу, скри се сред водораслите. Пръснаха се морските игли и малките трески, които до преди миг играеха тъй безгрижно. Пробила бляскавия воден таван, помъкнала подире си шумящ рой въздушни мехури, се гмурна белязаната тюленка, тъй тромава и непохватна на сушата и тъй пъргава, надарена с такава дива грация във водата. Тя се изви плавно насам, сгъна се, обърна се по гръб, сякаш опиянена от собственото си изкуство, и достигна плячката си. Костурът изчезна мигновено в устата й. После Белязаната отново подгони друга жертва, сгъвайки тяло в изящни извивки. Наблизо се учеше да лови риба детето й.

Внезапно насреща й изплува от зеленоватата мъглява далечина тъмният силует на еднозъб морж. Тя го позна. Хищникът! И друг път бе бягала от него. Затова с едно плясване на плавниците си излетя към повърхността, метна се на леда.

Счупения зъб я последва начаса̀. Не видя тюленчето. Пое се с единствения си бивен и измъкна огромното си туловище. После запълзя към безпомощната жертва. След толкова битки със самците беше огладнял здраво. Морските птици не можеха да го заситят, още по-малко случайно уловената риба или отмъкнатите миди от самките.

Тюленката опита да го измами, запълзя надясно, после рязко свърна назад и забърза към водата. Детето й вече беше избягало. Ала хитростта й не успя. Не можеше да успее срещу този по-хитър враг.

Счупения зъб пресече пътя й и тя пак зави назад.

Вечерта тихо лягаше над света, загръщаше се в бледотеменужено було, изтъкано от морски изпарения и предзалезни лъчи. Откроен върху огнения ореол на пламналото слънце, над хоризонта светеше като изкован от старо злато един накъдрен облак. По силата на някаква лоша магия изумрудът на морето се превръщаше в запалена черна смола, облизвана от боязливи, още неразгорели се пламъчета. Планинските върхове в далечината проточваха дълги сини сенки, които се свличаха из урвите, запълваха ги, преливаха навън, послушни на същата всесилна магия, и удавяха света в неземния си синкав здрач.