Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Морето дишаше спокойно, едва-едва. Изглеждаше някак гъсто. Гъсто и черно море, в което не се виждаше нищо.

Тази плячка й избяга. Нищо! Оттатък, отвъд скалистия нос лежеше цяло стадо моржове, глупави, безразсъдни животни, които, кой знае защо, не бягат, а чакат бездейно смъртта си.

Тя се извърна и пое назад към планината.

А Острия нокът притичваше до брега, връщаше се след нея, ревеше провлачено и тъжно — ту като морж, ту като мечка. — без да съзнава и той самият какъв е, викаше, зовеше с дива сърцераздирателна настойчивост, зовеше и двамата — да се върнат, да не го изоставят. Накрай, победен от по-мощния инстинкт, с отпусната глава той се втурна да догони Сцепената устна.

А в същото време Счупения зъб бързаше към стадото си, объркан, неразбиращ какво именно се бе случило, не видял в кипежа на боя, че нападателят му съвсем не беше Острия нокът, запомнил само белия кожух и безпощадните гризещи зъби.

Защо довчерашният другар, единственият другар сред гъмжилото врагове, изведнъж се оказа смъртен враг? Защо? Бедният му мозък нямаше сили да отговори, да изясни тази кошмарно-мъчителна загадка.

Счупения зъб се носеше из помръкналото море с луди тласъци на силните си перки. Връщаше се с остра, пареща болка в тила и е още по-остра болка някъде вътре, дълбоко там, дето не може да се посочи, вътре, навсякъде. Връщаше се ранен телесно и душевно, но обогатен с едно ново знание, което щеше да помни до края на живота си. Едно скъпо платено знание. Всяка бяла мечка е враг, както и да изглежда, както и да се обажда — винаги, при всички случаи. И трябва да я среща като враг.

Притъпеният инстинкт отново се бе разбудил, още по-властен, още по-непреодолим, набиван в съзнанията на хилядите поколения моржове, които са загивали от безпощадните челюсти на полярните мечки. Без да го съзнава, той бе почувствувал с мъката на своето диво сърце колко неестествена е била дружбата му с Острия нокът — дружба между два свята, отделени, не, по-точно възправени един срещу друг от суровите природни повели.

Есента нахлуваше откъм полюса с ядния писък на северняка, който разчистваше небосвода от проскубаните облачни вълма, избърсваше личицата на звездите и те засилваха в целия си трепкащ блясък.

Цяла нощ Схванатия с дружината си кръстосваше Тихия залив с надежда да издебне във водата някой морж.

Но и до заранта, когато засия в пълното си великолепие модрата дрезгавина на утрото, това не му се удаде.

Ставаше все по-студено. В откритото море вълните се плискаха еднообразно, догонваха се във вечния си бяг. Но в заливчето студът беше победил. Виждаше се как водата замръзва, как се втвърдява. Отначало тя изглеждаше стъкловидна, слабо подвижна, притъпила силата на прибоя, сгъстена като рядка пихтия. И изведнъж тук като че ли всичко ставаше по магия, фиордът се покри със странен лед, сякаш от дълбините бяха изплували безброй прозрачни медузки, които бързо се сливаха една с друга, застилайки водата с тънко ледено сало.

Откъм морето долитаха далечните крясъци на кайрите и кормораните, които напускаха птичите пазари, повели децата си навътре към незамръзващите води, следвани по въздуха от чайки и буревестници. Зимата настъпваше по-рано и птиците бързаха да напуснат крайбрежията. Във въздуха прехвръкваха полярни рибарки, поели дългия си път на юг, далеч от северната зима, на юг към Антарктида, където сега започваше лятото. Поемаха предопределения им път от полюс до полюс, във вечна гонитба на незалязващото слънце, в някаква невероятна, дори символична гонитба на светлината.

Внезапно Схванатия чу далечно извикване на тюлен. Той подсвирна ловния си сигнал и цялото стадо се юрна подире му.

Белязаната чу писъка на настървената глутница. Тя опита да се гмурне до дъното, да се притаи, да се скрие. Но не можа. Насреща й връхлетя някаква едра, бърза сянка. Затова сви настрана.

А Схванатия я следваше неотлъчно.

Наляво, надясно, нагоре, рязко назад…

Той почна да се задъхва. Недъгът му не бе изчезнал напълно. Все още не можеше да се мери дори с един тюлен. А трябваше. Беше гладен.

Размаха още по-диво плавници, запищя от ярост. Ето, ето — настигаше я… Още два маха с опашката…

Всичко стана в един миг. Дъното като че се надигна, блъсна се, раздра корема му.

Белязаната го бе надхитрила. С един скок тя се озова на брега, запълзя ужасена навътре. Не премерил устрема си, веднъж в живота ослепял в ловната си стръв, Схванатия се отърколи до нея върху заледения чакъл.