Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Като всеки морж Счупения зъб не се отделяше от морето, готов всеки миг да се гмурне в него, сред спасителните му дълбини. Затова и сега не се осмели да преследва навътре бягащата тюленка, а полегна до брега, готов да пресече пътя й, щом тя се отправи към морето.

Още няколко пъти двете мечки се връщаха при моржовото стадо и всеки път, забравил какви злини причиняваше на довчерашните си приятели, Острия нокът изреваваше успокоителния сигнал на моржовото племе, приспиваше бдителността им, обезоръжаваше ги срещу мълниеносните набези на кръвожадната самка.

Беше се превърнал в някакъв злокобен, а при това съвсем невинен демон, проклятие за моржовото племе. За дружбата и гостоприемството, което бе оказано някога на злочестото сираче, той, без да иска, без да си дава сметка, се отплащаше с най-жестока, безсъзнателна неблагодарност.

Сбъдваха се неизказаните, само предусетени опасения на Стария морж, който гонеше тъй настървено храненика на Кривата перка.

Но сега Стария морж лежеше отпуснат, бездеен върху Скалата на безнадеждните, трескав, с подлютени рани, далеч от кървавата драма, която се разиграваше на брега, безразличен към всичко — към врагове и приятели, безсилен да помогне, неспособен да проумее и собствената си правота.

Острия нокът изчакваше отстрани самката си да се нахрани, после тръгваше отново подире й.

Тъй дни наред.

Прегладня. Гладът застърга стомаха му. Но не можеше да се приближи до моржово месо. Не можеше. Всичко друго, което тича, което пълзи, което плува, което лети — всичко може да се яде. Само не моржово месо.

И ето, най-сетне, премалял от глад, от неосъзнатата си мъка, от жестоката гавра на съдбата, Острия нокът увлече Сцепената устна по брега на лов за тюлени.

Внезапно той спря, подуши въздуха. После и очите му познаха върху леда едрото тяло на приятеля му. На няколко крачки от него пълзеше тюлен, опитваше да се спаси, да се откопчи от упоритата му обсада. Мечокът не можа да възпре тържествуващия си рев. От брега отговори все така, със същия рев, Счупения зъб. Гласът му се понесе над скалите, заехтя, изпълнен с гордост, с увереността на предвкусената победа. Така са правили и друг път — единият от водата, другият откъм сушата, обградили в безизходна хватка обречената си жертва.

Белязаната тюленка обезумя. Досега това не й се бе случвало. Опасността идваше или само от водата, или само от брега. От косатките се спасяваше на брега, от мечките във водата. А сега? Накъде?

Надделя по-силният ужас, вроденият ужас от всичко, що напада откъм сушата. Моржът също беше враг, тя не се съмняваше в това, но все пак. При това нататък се плискаше морето — родната, спасителна стихия. Там беше детето й. Послушала гласа на рода си, плащал и плащащ кървава дан на мечото племе, Белязаната нагъна пъстрото си тяло, забърза, запъхтя се. Още малко! Още няколко крачки.

Но Счупения зъб я догони и я затисна с лапи.

В този миг отгоре му връхлетя Сцепената устна, преварила пак слисания си самец. Връхлетя и впи зъби в тила му. Нападна тъй, както са нападали всички мечки, вярна на неотменимите, макар и неписани закони за лов на своето племе.

Когато тя притича към него, Счупения зъб не я позна, измамен от гласа на другаря си, от късогледите си очи. Сбърка я с Острия нокът. Но болката в тила го опомни. Вече не беше шега. Вече се отнасяше за друго — за живота. Инстинктът за самосъхранение отхвърли от мисълта му всичко — спомени, другарство, привързаност. Остана едно — ужасът.

С неподозирано ловък скок той се изправи отвесно и посегна да забие бивена си в бялото космато тяло. То вече не беше приятел, а враг, смъртен враг.

Мечката отскочи в последния миг. Не сполучил в замаха си, Счупения зъб се простря по корем. Сцепената устна повторно се озова отгоре му. Хищните зъби отново затърсиха онова уязвимо място, там, на спойката между черепа и гръбнака, спойката между живота и смъртта.

Съвсем смутен и недоумяващ, слисан до оглупяване, Острия нокът се суетеше край настървените врагове и не знаеше кому да помага. Опитваше да се мушне между тях, да ги разтърве.

Напразно.

Възползувала се от бясната битка, Белязаната допълзя до водата и с един скок изчезна в дълбините, спасила и днес живота си. Спасила го по чудо.

И в най-стръвната схватка в разгара на боя Счупения зъб несъзнателно се стремеше все към морето. При първото отпускане на врага той се превъртя бързо, отскубна се и скочи във водата. Сцепената устна не го догони. Нямаше смисъл. При това не беше много гладна. Само изръмжа разочарована подире му.