Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Каам махна с ръка. И за това има време. Ще им разкаже всичко. По-напред да хапне нещо. Да ги погледа.

Колко беше хубаво дома, сред близките!

И тая сладост — да гледаш как гори екки, как свети и топли! Топло и сигурно!

После той почна да разправя — за бурята, за акулата, за ледовете. А когато заговори за бялата мечка, която го нападна ведно с моржовете, разказът му премина в шепот. Духовете се споменават само шепнешком.

Така се роди още една легенда — легендата за Моржовия страж.

Острия нокът изплува до Скалата на безнадеждните.

Престарелите моржове го изгледаха с воднистите си ириси, без да мръднат. Останаха неподвижни. Отгоре от скалите птиците го усетиха и се разхвърчаха тревожно.

Внезапно силни ревове го накараха да обърне глава. Отсреща, върху Скалата на чакащите почваше нов бой. Самотните самци гонеха някакъв едър морж, преследваха го донякъде и го оставиха.

А на брега в Тихия залив животът се бе успокоил. Мъжките битки бяха привършили, победителите се пъчеха сред харемите си и само изрядко, когато някой недостатъчно надран младок ги наближеше, семейните самци, сплотени сега в общото си щастие, се спускаха да го прогонят дружно.

Ето Счупения зъб! Ето малко настрана и Кривата перка! Ето всички моржове!

Той ги познаваше по цвят, по големина, по миризма, по нрав. Едни лежеха по корем, други на хълбок, трети се търкаляха по гръб, чешеха се със задни лапи, а сред тях кацаха чайки и събираха изронените моржови въшки, най-досадните мъчители на моржовото племе.

Нейде отдалеч, откъм хълмистата тундра, се носеше на леки вълни ароматът на треви и цветя. Но щом се променеше вятърът или слънцето се затулеше зад облак, отведнъж лъхваше хладината на морето, наситена с дъх на водорасли и плаващи ледове.

Прибоят клокочеше под краката му, птиците крещяха прегракнали, ревяха моржовете — привична, делнична глъчка на крайбрежието. Несмущавана, спокойна.

Толкова покой!

Пред него нацепените скали се подаваха над водата w безредни архипелази от причудливи островчета и полуостровчета. В падините между всеки две вълни се зъбеха опасни, остри рифове. Синееха се живописни фиорди ту плитки, задръстени с люшкани от вълните водорасли, ту по-дълбоки, тъмни, с отвесни, сякаш бездънни стени. Те кривуличеха, препречваха пътя на прибоя в назъбени вълноломи, другаде заграждаха цели лагунки, наредени една над друга в причудливи стъпала.

Вълните прииждаха, сякаш цялото море се бе устремило към брега, ала щом го доближеха, неочаквано се издуваха, изкорубваха се и връхлитаха с грохот. Пресрещаха ги първите подводни зъбери, раздираха атлазената им кожа и оттам изригваха цели гейзери. Но вълните, не усетили дори тези бели рани, продължаваха напред, сгромолясваха се върху надводните скали, изплискваха нови бисерни фонтани ту тук, ту там, а пяната се хлъзваше подире им като чудновата бяла кръв. Най-сетне раздърпани, омаломощени, те достигаха скалния масив. Там — нов, последен взрив. През тесните процепи водата нахлуваше нагоре, по стъпалата, в странни обратни водопади, запълваше лагунките. Чак тогава, изгубила устрема си, тя се отдръпваше назад уморена, за да се слее с идващата вълна, да поеме нейната сила за другия пристъп, а лагунките рукваха надолу в безброй нови водопадчета с плясък и шуртене.

Моржът, когото прогониха чакащите самци, бавно доплува до Скалата на безнадеждните, опита да се изкатери върху й, но не можа, а се простря така наполовина на сухо, наполовина във водата, като дишаше неравно и тежко. На тила му зееше разкъсана рана.

Острия нокът го позна — Стария. Затова се приготви за бой. Оголи челюсти и изръмжа, ала моржът сякаш не го чу. Лежеше и пъшкаше, достигнал последното стъпало в моржовото поприще — Скалата на безнадеждните. Всичко друго, каквото и да дойдеше, щеше да бъде по-добро.

А в дълбочината под него, сред синия начупен блясък се белееха купчините моржови зъби, трупани в този природен мавзолей от стотици години.

Внезапно грозен рев огласи залива, блъсна се в крайбрежните скали, забоботи, удесеторен като гръмотевица. Острия нокът се обърна рязко. По брега тичаше бяла мечка, а моржовете се хвърляха в ужас във водата един подир друг, докато цялото лежбище опустя.

Уви! Не цялото!

Един морж, по-муден от другите, куц, със схваната лапа, изостана назад и мечката връхлетя отгоре му.

Острия нокът нямаше време даже да изреве. Метна се от десетметровата скала направо във водата и с всички сили заплува към мястото на боя. Но когато изскочи на каменната площадка, Кривата перка вече не се нуждаеше от помощта му. Затиснала с ноктеста лапа едрото й тяло, Сцепената устна я разкъсваше лакомо, с доволно, заситено ръмжене.