Петър Бобев - Самотникът от ледената пустиня

Както винаги, Стария морж нагласи семейството си пръв. Беше не само по-силен от другите, не само по-свиреп, не само по-опитен. Имаше и друго — навикът. Дори и сега, в кървавото опиянение, самците не забравяха, че това е той, техният водач. И не дръзваха да се приближават към него, заобикаляха го.

Изведнъж той съгледа Острия нокът, който идваше да се сгуши до майка си. Старата неугаснала омраза отново заискри в кръвясалите му очи. Заискри наследената ненавист към мечешкия род, недоволството от натрапливостта на този нежелан храненик и може би още нещо — нещо, присъщо на родения водач, прозорливост или по-просто, неосъзнато предчувствие за очаквани злини.

Стария се запъти с рев да го прогони. И отново Острия нокът побягна боязливо, както бе свикнал да бяга от дете. Той не беше морж и все не можеше да проумее лудостта на летните им битки.

В този миг от водата изскочи Счупения зъб. С грозен, предизвикателен рев той се замята върху плоските си перки по брега. Водачът се извърна рязко да пресрещне нападението. Двете четириметрови туловища се сблъскаха като оживели базалтови канари. Стария морж не чакаше противникът му да започне пръв, не се канеше като другите, а действуваше светкавично, с опита на много битки. Той замахна с бивни и отпра къс кожа от врата му.

Обикновено това стигаше. След такива рани съперникът тозчас напускаше сражението. Обикновено. Не и сега. Защото сега срещу него стоеше не какъв да е морж, а настървен хищник, който не издаваше никакъв звук, търпеше раните и само диреше сгода да употреби и той единствения си бивен. Да го употреби — но не така, отгоре-отгоре, колкото да съдере кожата. Не. Той дебнеше друго — да забие оръжието си дълбоко, право напред, до венеца, тъй както той знаеше като истински убиец на тюлени.

И този миг дойде. Политнал встрани от неудачен замах, Стария морж откри хълбока си. В същия миг бивенът на Счупения зъб хлътна до основа в слабината му. Раненият изрева от болка, побеснял от тоя подъл удар, отречен от моржовете в борбите помежду им. После се метна отгоре му диво, приел и той същия начин на бой. Замахна и с отсечен замах заби двата си зъба в гърдите на Счупения зъб.

Острия нокът не издържа повече. При нависналата над другаря му опасност той забрави уважението си към водача. Изрева с такава ярост, че цялото стадо занемя, и връхлетя. Връхлетя тъй, както мечка напада морж, както нападаше досега тюлените, право към тила му, впи острите си зъби, загриза.

Моржовете замлъкнаха, стаиха се. После се провлякоха към морето, подчинили се на инстинкта, разбуден от този рев, който от хилядолетия е вдъхвал ужас в рода им.

Стария морж разбра. Ето, това бе предчувствувал отдавна, неосъзнато, но уверено, от което се бе страхувал. Беше дошло. Той знаеше, очакваше го с вроденото убеждение, че все някой ден боязливото мече ще издаде нрава си.

С последни сили, изтощен от загубената кръв, която бликаше от многочислените рани, той се изправи, отблъсна двамата противника и се провлече към водата, побягна позорно. За пръв път в живота.

Вирнал високо муцуна, Счупения зъб оповести с тръбен рев победата си. После се намъкна сред завладения харем, готов да пресрещне всеки нов съперник. Две млади моржици се заловиха да ближат раните му, а той стоеше сред тях с изпъчена еднозъба глава и ревеше към всеки самец, който приближеше площадката му.

Стария морж едва се домъкна до Скалата на чакащите, до самите вълни, отпусна глава настрана, за да не му пречат дългите бивни, и задиша трескаво. Кръвта продължаваше да ручи. Един по един край него се струпваха други окървавени моржове, изгубили засега борбата, но още не загубили надеждата да се вредят и те сред щастливците в Тихия залив. Ако не днес — утре, ако не утре — догодина.

Който видеше сега Сцепената устна, трудно би познал в тая свирепа хищница някогашното палаво мече. Малката рана от падането в естествения парник на жълтите макове при гонитбата с Острия нокът се бе превърнала в грозен белег, който оголваше зъбите й в заплашителна гримаса — винаги, в гняв и в доволство.

Стъпила здраво върху най-ниската тераса на айсберга, протегнала муцуна към брега, прегладняла от дългия път, тя диреше място, където да отседне, да се нахрани, а после отново да поеме неспирното си скитничество подир тюленовите стада.

А над нея се възправяше в цялото си величие плаващата планина като изваяна от кристален бигор, блеснала във всички цветове на дъгата, наядена в грейнали пещери и надрана от плитките ровини на ручеите, които се стичаха от светналите зъбери. Масивната й основа, все така надълбана от засенчени понори и бездънни тунели, се губеше в мъглявината на водните слоеве.