Оливър Боудън - Прозрение

— Аз… питах се дали…

Коленичи пред нея.

Сърцето й заби лудешки.

Решиха, че е най-добре да се оженят във Венеция. Чичото на София беше архиерейски наместник на „Санта Мария Глориоза дей фрари“ в квартала Сан Поло и им предложи да извърши церемонията. Щом разбра, че бащата на Ецио е бил изтъкнатият банкер Джовани Аудиторе, той благослови охотно брака им. Връзката на Ецио с Пиетро Бембо също не навреди и макар бившият любовник на Лукреция Борджия да не успя да присъства, защото бе отпътувал за Урбино, сред гостите бяха дож Леонардо Лоредан и известният млад художник Тициано Вечели, който, впечатлен от красотата на София и обзет от ревност, че Дюрер я е рисувал, предложи срещу приятелска сума да им направи двоен портрет като сватбен подарък.

Братството на асасините беше платило на София щедра цена за книжарницата. Под нея, в подземното водохранилище, което Ецио беше открил, зазидаха и скриха петте ключа от Масяф. Азизе, макар и натъжена от раздялата, се радваше от все сърце на новата професия.

Останаха няколко месеца във Венеция, за да опознае София почти непознатата си родина и да се сближи с роднините си. С наближаването на новата година обаче Ецио започна да усеща безпокойство. Получаваше нетърпеливи писма от Клаудия в Рим. Папа Юлий II, отколешен закрилник на асасините, наближаваше шейсет и девет и беше болен. Все още не беше ясно кой ще го наследи и Братството се нуждаеше от напътствията на Ецио в несигурния период след смъртта му.

Но той, макар и притеснен, отлагаше заминаването.

— Вече не искам да съм част от тези неща — каза на София, когато тя го попита. — Сега най-сетне искам да помисля на спокойствие.

— И да помислиш за себе си вероятно.

— Вероятно.

— Но дългът те зове.

— Знам.

И друго го измъчваше. Водачът на северноевропейския клон на Братството — Дезидерий Еразъм — беше писал на Клаудия от Куинс Колидж, Кеймбридж, където странстващият учен понастоящем живееше и преподаваше. Еразъм съобщаваше, че новоназначен доктор по теология във Витенберг, млад мъж на име Лутер, проповядва религиозни идеи, които навярно трябва да бъдат следени изкъсо, защото, изглежда, са изключително революционни и е възможно да разклатят крехката стабилност в Европа.

Ецио сподели загрижеността си със София.

— Какво прави Еразъм?

— Наблюдава. Чака.

— Ще свикаш ли нови мъже в Ордена, ако на север се отцепят от Римската църква?

Ецио разпери ръце.

— Ще се допитам до Дезидерий — поклати глава той. — Навсякъде, винаги има разногласия и разделение.

— Не е ли това характерна черта на живота?

Той се усмихна.

— Вероятно. И навярно това вече не е моя борба.

— Не мога да повярвам, че го казваш… Някой ден ще ми разкажеш какво се е случило под Масяф.

— Някой ден.

— Защо не сега?

Той я погледна.

— Ще ти кажа следното — осъзнах, че напредъкът на човечеството към мир и единство винаги ще бъде пътуване и никога няма да има пристигане. То е като пътя през живота на всяка жена и на всеки мъж. Краят винаги слага точка на пътешествието. Няма истински завършек. Има само недовършени дела.

Докато говореше, Ецио държеше в ръката си книга — „Песни“ на Петрарка.

— Смъртта не те чака да допишеш книгата — продължи той.

— Тогава прочети колкото можеш, докато можеш.

След този разговор с ненадейна решимост Ецио организира пътуването им до Рим.

София вече беше бременна.

— Защо се забави толкова? — сряза го Клаудия, после го дръпна към себе си и го целуна звучно по двете бузи. — Fratello mio. Напълнял си. Тази венецианска храна! Не ти се отразява добре.

Намираха се в щабквартирата на асасините на остров Тибър. Наближаваше краят на февруари. Завръщането на Ецио в Рим бе съвпаднало с погребението на папа Юлий.

— Добри новини, предполагам — продължи Клаудия. — Ще предложат Джовани ди Лоренцо де Медичи.

— Но той е само дякон.

— Откога това е причина някой да не стане папа?

— Е, ще бъде добра новина, ако го изберат.

— Подкрепя го почти целият Кардиналски съвет. Дори си е избрал име — Лъв.

— Дали ме помни?

— Едва ли е забравил онзи ден в катедралата във Флоренция, когато спаси живота на баща му. И неговия, между другото.

— А! — спомни си Ецио. — Семейство Паци! Струва ми се, че е било преди цяла вечност.

— Много време мина оттогава. Но малкият Джовани вече е пораснал — на трийсет и осем е, представяш ли си? И е твърд като стомана.