Оливър Боудън - Прозрение

„Построихме ги под земята, за да избегнем войната, бушуваща на повърхността, а и като предпазна мярка, в случай че се провалим“.

Ецио забеляза, че светли лъчи започват да опасват все по-бавно въртящия се глобус и свързват всички точици с онази върху странния нов континент. Накрая плетеница от светли ивици обви целия свят.

„Познанието от всички подземия беше прехвърлено на едно място…“

Гледната точка на Ецио се промени и той сякаш се заспуска през пространството към огромния образ на света. Накрая му се стори, че ще се разбие върху земята, която се надигна да го посрещне. Но някой сякаш го пое в последния момент и той полетя на сантиметри над земята. Сетне се понесе отново надолу, все по-надолу през тунел като мина. Озова се в огромна подземна сграда, наподобяваща храм или дворцова зала.

„Наш дълг — мой и на сестрите ми Минерва и Уни, бе да подредим всичко събрано. Избрахме онези решения, които изглеждаха най-обещаващи, и се заехме усърдно да проверим достойнствата им“.

И наистина — сега Ецио се намираше, или му се струваше, че се намира, в обширната зала в загадъчното подземие в загадъчната земя и там, до Тиния, стояха Минерва и Уни, които асасинът наистина беше срещал преди…

„Пробвахме шест средства, всяко по-многообещаващо от предишното. Но ншцо не подейства. И после… дойде краят на света“.

Последните думи прозвучаха толкова непресторено и равнодушно, че Ецио се стъписа. Видя Минерва — с натежало сърце, и Уни — ядосана, да наблюдават как Тиния задвижва сложен механизъм, който затвори огромните врати на подземието и ги залости вътре. После…

После огромна вълна с неописуема сила удари небосклона и освети небето като десет хиляди северни сияния. Ецио сякаш се намираше сред стотици хора в процъфтяващ град и всички се взираха в свръхестествения спектакъл над главите си. Ала за по-малко от минута лекият бриз, който рошеше косите им, се превърна от зефир в буря и накрая в ураган. Хората се спогледаха — първо учудено, след това уплашено — и се разбягаха.

Небето, все още обагрено от вълни зелен огън, сега загромоли и го разкъсаха мълнии. Бурята вилнееше и кънтеше, макар да не се виждаше нито един облак, и мълниите поразяваха дърветата, сградите, хората. Из въздуха летяха отломки, унищожаващи всичко, изпречило се на пътя им.

После могъщ трус разлюля земята. Хората на открито изпопадаха и преди да успеят да се изправят на крака, ги повалиха скали и камъни, понесени като хартиени топки от вятъра. Земята се разтърси отново, този път още по-силно, и писъците и виковете на ранените се удавиха в гръмотевиците и в оглушителното свистене на урагана. Оцелелите на открито се втурнаха да потърсят убежище. Някои се препъваха и диреха опора в стените на малкото издържали на напора сгради.

Сред разрухата обаче големите храмове се възправяха непоклатими, недосегнати от катастрофата около тях, символ на архитектурния гений на строителите си. Нов трус обаче разлюля земята, после още един. Широка магистрала се разцепи на две по дължина и хората се разбягаха от широката бездна, зейнала по средата. Небето пламтеше, мълнии като арки пробягваха от единия хоризонт до другия и небосклонът сякаш щеше всеки миг да избухне.

В този миг на Ецио му се стори, че отново вижда земята отдалеч, потопена в изпепеляващ слънчев огън, опасана от мрежа от огромни огнени кълба. Накрая — немислимо — светът се отмести от оста си и се преобърна… Елегантният град, изисканите високи сгради и съвършено поддържаните паркове се превърнаха в зейнали рани, когато земята се разпука и разцепи под тях, срутвайки незасегнатите досега постройки. Малцината по разрушените от улици изпищяха — отчаян вик на последна агония. Изместените земни полюси изложиха земята на смъртоносната радиация на слънчевите огньове. Вятърът отнесе последните постройки като кули от карти.

Накрая — внезапно, както началото — настана затишие. Небесните сияния помръкнаха като изгасен пламък на свещ и почти веднага вятърът стихна. Разрухата обаче беше пълна. Почти нищо не беше оцеляло. Пламъци и пушек, тъмнина и гибел властваха навсякъде.

През зловонните изпарения гласът на Тиния долетя до Ецио. Или гласът на някой като него. Вече нищо не беше сигурно.

„Слушай. Трябва да отидеш там. На мястото, където се трудихме… трудихме се и загубихме. Предай думите ми. Запиши ги. Така ще разкриеш пътя. Но те предупреждавам — везните още не са се уравновесили. И не знам как ще свърши всичко — в моето време и в твоето“.