Оливър Боудън - Прозрение

— Оставил живи само младите и смирените?

— Да.

— Хулагу не е глупак.

— Унищожи града. Изгори всички библиотеки. Разруши университета. Изби всички учени. Градът никога не е преживявал такава чистка.

— Ще се моля и никога повече да не преживее.

— Чул те Господ, татко!

— Поздравявам те, Дарим. Добре, че взе решение да отплаваш за Александрия. Погрижи ли се за книгите ми?

— Да, татко. Онези, които не изпратихме с братята Поло, вече пътуват за Латакия в каруци, готови да бъдат натоварени на кораби.

Алтаир седеше прегърбен до прага на обширната си библиотека и архив. Помещенията със сводести тавани сега бяха празни. Той стискаше малка дървена кутия. Дарим благоразумно не попита баща си какво съдържа.

— Добре. Много добре — каза Алтаир.

— Но има нещо — нещо съществено, което не разбирам — каза Дарим. Защо събира толкова голяма библиотека и архив десетилетия наред, щом не си възнамерявал да задържиш книгите?

Алтаир махна с ръка да го прекъсне.

— Дарим, знаеш, че живях по-дълго от отреденото ми време. Скоро ще потегля на пътешествие, което не изисква никакъв багаж. Но ти отговори сам на въпроса си. Хулагу ще стори тук същото, каквото причини на Багдад. Отблъснахме ги веднъж, но те ще се върнат и тогава Масяф трябва да е празен.

Дарим забеляза, че баща му притиска още по-силно малката дървена кутия към гърдите си, сякаш да я запази. Той се вгледа в него, толкова крехък на вид — като пергамент, ала отвътре — неподатлив като кожена подвързия.

— Разбирам — каза Дарим. — Значи това вече не е библиотека, а гробница.

Баща му кимна сериозно.

— И трябва да остане скрита. Далеч от любопитни ръце. Поне докато не предаде тайната, която съдържа.

— Каква тайна?

Алтаир се усмихна и стана.

— Няма значение. Върви, синко. Върви при семейството си и живей добре.

Дарим го прегърна.

— Всичко добро у мен започна с теб — каза той.

Разделиха се. Алтаир прекрачи прага. Щом се озова вътре, той изопна рамене и се протегна с мъка към големия лост точно над рамката на вратата. Напрегна сили и най-после лостът се задвижи. Изписа дъга и щракна на място. Тежка врата от зелен камък се заиздига бавно от пода да скрие входа.

Баща и син се гледаха безмълвно, докато вратата се издигаше. Дарим се стараеше да запази самообладание, но когато вратата залости баща му жив в гроба, не успя да сдържи сълзите си, втренчен в гладко издяланата повърхност. Само лек нюанс в цвета и странните вдлъбнатини я отличаваха от околните стени.

Обзет от скръб, той се обърна и си тръгна.

„Кои са били тук преди нас?“, помисли си Алтаир, докато вървеше бавно по дългия коридор, отвеждащ към обширната сводеста зала под земята. Когато минаваше край тях, факлите по стените се запалваха от сгъстен въздух, изпускан от скрити зад камъка тръби. Тежестта му задвижваше лостове под пода, които активираха кремъчни огнива, възпламеняващи сгъстения въздух, факлите горяха няколко минути, след като ги подмине, и после отново изгасваха.

„Какво ги е довело тук? Какво ги е прогонило от родината им? Ами артефактите им, които наричаме Райски частици? Послания в бутилка. Инструменти, оставени да ни помагат и да ни насочват. Или пък се съревноваваме за нещо, което са захвърлили, придаваме божествен смисъл и значение на изоставени играчки?“

Той продължаваше по коридора стиснал кутията, а ръцете и краката му изнемогваха от изтощение.

Най-сетне влезе в просторната мрачна зала и я прекоси спокойно. Стигна писалището с облекчението на удавник, уловил дъска сред вълните.

Седна, остави кутията внимателно върху масата. Ръцете му се отлепиха с неохота от нея. Придърпа хартия, перо и мастилница, натопи перото, но не започна да пише. Спомни си нещо, което вече бе написал в дневника си.

„Ябълката е повече от каталог на онова, което ни предшества. В калейдоскопичния й ослепителен свят зърнах сцени от предстоящото. Такова нещо не би трябвало да е възможно. И навярно не е. Сигурно е просто предположение. Размишлявам над последствията от тези видения — дали са образи от бъдещето или само вероятности? Способни ли сме да променим изхода? Ще се осмелим ли да опитаме? И дали така просто ще помогнем на видяното да се случи? Разкъсан съм — както винаги — между действието и бездействието. Недоумявам кое — ако изобщо е възможно — ще промени събитията.

Дали изобщо ми е отредено да променя нещо? Все пак продължавам да попълвам дневника. Дали това е опит да преобразя видяното или да гарантирам, че ще се сбъдне?