Оливър Боудън - Прозрение

Тя се вгледа съсредоточено.

— Мисля, че си прав! — възкликна развълнувано.

— А тук — Ецио се обърна към вратата и се взря в изображенията около отвора, който току-що разглеждаше, — тук, ако не греша, има диаграма на съзвездието Рак.

— Но то е съзвездието до Лъв, нали? И е знакът, който го предхожда в зодиака?

— Изобретен от…

— Халдейците!

— Да видим дали теорията ни ще се потвърди — каза Ецио и се вгледа в следващия отвор. — Тук е Водолей.

— Колко уместно — пошегува се София, но се втренчи сериозно в ключовете. След малко вдигна единия. — От двете страни на Водолей са Риби и Козирог — каза тя, — но го следват Риби. Които мисля, че са тук!

— Да видим дали и другите действат по сходен начин.

Заеха се усърдно със задачата и само след десет минути откриха, че предположението им се потвърждава. Върху всеки ключ имаше изобразено съзвездие, съответстващо на зодиакален знак, и всеки ключ-знак отговаряше на отвор със съзвездие, което го предхождаше в зодиакалния цикъл.

— Ама че странник е бил твоят Алтаир — каза София.

— Още не сме отворили вратата — отвърна Ецио.

Но пъхна внимателно първия ключ в отвора, който смяташе, че му съответства, и той пасна.

Както и останалите четири.

После — без никаква парадност — бавно, гладко и беззвучно зелената врата се плъзна надолу в каменния под.

Ецио застана на прага. Дълъг коридор зейна пред него и когато надникна, две факли вътре пламнаха едновременно от само себе си.

Той взе едната и пристъпи напред. Поколеба се и се обърна към София.

— Гледай да се върнеш жив — каза му тя.

Усмихна й се палаво и стисна силно ръката й.

— Непременно — отвърна.

Тръгна напред.

В миг вратата към подземието се затвори отново, толкова бързо, че София не успя да реагира.

Ецио тръгна бавно по коридора, който се спускаше все по-надолу и се разширяваше. Оказа се, че факлата не му е необходима — по стените се редяха факли, които се запалваха по някакъв загадъчен начин, когато минаваше край тях. Изпита странното усещане, че се завръща у дома. Сякаш наближаваше някаква развръзка.

Накрая коридорът преля в просторна кръгла зала, четирийсет и пет метра широка и също толкова висока, като сводест неф на чудат параклис. В залата имаше сандъци, които навремето очевидно бяха съдържали ценни предмети, но сега бяха празни. Многобройните галерии околовръст бяха изпълнени с рафтове — всеки сантиметър от стените беше покрит с тях.

Ецио забеляза удивено, че всички са празни.

Нямаше време обаче да обмисля положението, защото погледа му неудържимо привлече огромно дъбово писалище върху висок подиум в дъното на залата, точно срещу входа. Писалището беше ярко осветено и светлината, струяща някъде отгоре, падаше право върху високата фигура, седнала пред него.

Сега Ецио бе обзет от благоговение, защото сърцето му веднага разпозна човека. Той закрачи почтително към него и щом стигна достатъчно близо, за да може да докосне прибулената в мантия с качулка фигура, той падна на колене.

Мъжът беше мъртъв — беше мъртъв отдавна. Ала мантията и бялата роба изглеждаха непокътнати от годините и дори застинала неподвижно, фигурата излъчваше… нещо. Някаква сила, неземно могъщество. Отдал почит на покойника, Ецио се изправи. Не посмя да вдигне качулката, за да види лицето, но погледна дългите кости на ръцете, облегнати върху писалището, които привлякоха очите му като магнит. На писалището имаше перо, засъхнала мастилница и древен, празен пергамент. Под дясната ръка на фигурата лежеше кръгъл камък — подобен на ключовете за вратата, но по-изящно изработен от най-финия алабастър, който Ецио беше виждал.

— Няма книги — отрони той в тишината. — Няма артефакти. Само ти, fratello mio 51.

Той положи внимателно длан върху рамото на мъжа. Нямаха кръвно родство, но Братството ги свързваше по-силно от семейство.

— Requiescat in Pace, о, Алтаир.

Той сведе поглед. Стори му се, че долавя някакво движение. Но нищо не помръдваше. Само камъкът върху бюрото не беше под ръката, която Ецио явно си бе въобразил, че го покрива. Игра на светлината. Нищо повече.

Разбра инстинктивно какво трябва да направи. Запали с кремък свещта върху бюрото и огледа съсредоточено камъка. Протегна ръка и го взе.

Щом се озова в дланта му, камъкът засия.

Ецио го вдигна към лицето си, познати облаци се завъртяха вихрено и го погълнаха…

— Каза, че са плячкосали Багдад?

— Да, татко. Монголите на хан Хулагу минаха през града като пожар. Никого не пощадиха. Той изправил колело от каруца върху оста му и наредил всички граждани да минат край него. Убил всички, чиито глави стърчали над колелото.