Оливър Боудън - Прозрение

— Мисля, че е най-добре да елиминирам всякаква възможност за по-нататъшни раздори.

Ръцете на Селим се вдигнаха към гърлото на Ахмед, притискайки го към оградата.

— Селим! Спри! Моля те! — извика Ахмед. После започна да се задушава.

Султан Селим Осман не се трогна от писъците на брат си. Всъщност те сякаш дори го насърчиха. Ецио видя, че той притиска Ахмед по-силно от необходимото. Ахмед драскаше лицето на брат си в напразен опит да го отблъсне. Оградата, която се огъваше застрашително под тежестта му, най-сетне поддаде и рухна. Селим го пусна в мига, когато той нададе ужасен вой, преметна се през билото и полетя към черните скали на двеста стъпки под тях.

Селим постоя малко, взрян над ръба с равнодушно лице. После се обърна и тръгна спокойно към Ецио.

— Ти сигурно си асасинът, Ецио Аудиторе.

Ецио кимна.

— Аз съм Седим, бащата на Сюлейман. Той те цени високо.

— Забележително момче е, Ваше Сиятелство, с блестящ ум.

Сърдечността на Селим обаче явно се беше изчерпала. Дружелюбието му се бе изпарило и очите му се присвиха, а лицето му притъмня. Ецио усети безпощадността, благодарение на която този мъж се бе сдобил с огромно могъщество.

— Искам да си наясно — каза Селим, приведен към лицето му, — че ако синът ми не беше се застъпил за теб, щях да те убия на място. Тук не се нуждаем от чуждестранно влияние. Напусни тази земя и не се връщай.

Неспособен да се овладее, Ецио почувства как се разярява при тази обида. Сключи юмруци — нещо, което не остана незабелязано от Селим — но в същия момент София положи успокоително длан върху ръката му и му спаси живота.

— Ецио — прошепна тя, — недей… Това не е твоя битка.

Селим го погледна още веднъж в очите — предизвикателно.

После се обърна и закрачи към капитаните и войниците си.

След миг те възседнаха конете и препуснаха към Константинопол. Ецио и София останаха с мъртвите и с групата зяпнали местни жители.

— Да, това не е моя битка — съгласи се Ецио. — Но къде свършва едната и къде започва другата?

След месец, в началото на новата година, Ецио застана отново в подножието на великата крепост Масяф.

Много събития се бяха случили, откакто за последен път бе идвал тук. След османското нашествие в района мястото беше опустяло. Самотен орел се виеше в небето, но нямаше и помен от човешка дейност. Крепостта се издигаше самотна и мълчалива, пазейки тайните си. Ецио тръгна по дългата, стръмна пътека, която се виеше край стените към външните порти. След известно време спря и се обърна, загрижен за спътницата си, изостанала зад него и задъхана. Зачака я под сянката на стар обветрен тамаринд.

— Каква стръмнина! — изпухтя София, когато го настигна.

Ецио се усмихна.

— Представи си, че си войник в тежка ризница и натоварен с провизии!

— И така съм изтощена. Но е по-интересно, отколкото да си седиш в книжарницата. Надявам се, че Азизе се справя с магазина.

— Не се притеснявай. Ето — подаде й той манерка с вода.

Тя отпи благодарно и каза:

— Отдавна ли е изоставена?

— Тамплиерите се бяха настанили тук. Опитваха се да разбулят тайните на крепостта, но не успяха. Както не успяха и да задържат ключовете, които щяха да им осигурят достъп до тях. А сега…

Те замълчаха, докато София се наслаждаваше на величествената гледка.

— Толкова е красиво тук — възкликна тя. — Тук ли е основано Братството ти?

Ецио въздъхна.

— Орденът е основан преди хиляди години, но тук са го възродили.

— Благодарение на мъжа, когото спомена — Алтаир?

Ецио кимна.

— Алтаир ибн Ла’Ахад. Той е възстановил Ордена на асасините и ни е освободил.

Замълча.

— Прозрял обаче колко е погрешно да се крием в крепост като тази. Тя се превърнала в символ на високомерие и мишена на всичките ни врагове. В крайна сметка Алтаир разбрал, че най-добрият начин да служим на справедливостта е да живеем справедливо. Не над хората, които закриляме, а с тях.

София кимна и рече шеговито:

— А заплашителните качулки — и тях ли той е измислил?

Ецио се засмя тихо.

— Спомена някакво кредо? — продължи София. — Какво представлява то?

Ецио отговори след кракът размисъл:

— През последните години от дългия си живот Алтаир разучавал в дълбочина определени… кодекси, които му били поверени. Помня един пасаж от съчиненията му наизуст. Искаш ли да го чуеш?

— Да, моля.

— Алтаир пише: С течение на времето всяко изречение, произнасяно дълго и на висок глас, се превръща в закон. Стига, разбира се, да надживееш разногласията и да смълчиш опонентите си. А ако съумееш да отстраниш всички предизвикателства, какво остава? Истината! Но дали обективната истина? Не. Възможен ли е обаче изобщо обективен възглед? Отговорът е не. Буквално, физически е невъзможно. Вариантите са прекалено много. Твърде много сфери и условности трябва да бъдат взети под внимание. Сократиците са прозрели това. Методът им предполага асимптотичен подход към истината. Линията никога не допира кривата. Самата дефиниция на асимптотата съдържа идеята за безкрайна борба. Приближаваме стъпка по стъпка към прозрението, но никога не го достигаме. Никога… Осъзнах, че докато тамплиерите съществуват, те ще се опитват да подчиняват действителността на своята воля. Те разбират, че няма абсолютна истина, а ако има, ние сме безнадеждно неспособни да я различим. И така, вместо нея се стремят да създадат собствени обяснения. Такъв е ръководният принцип на онова, което наричат нов световен ред — да преоформят битието по свой образ и подобие. На преден план не са нито вещите, нито хората. Те са само инструменти. Основното са идеите. Умно от тяхна страна, защото как да воюваш срещу идеи? Те са съвършеното оръжие. Нямат физическа форма, но могат да променят света по безброй начини, понякога и жестоки. Не можеш да убиеш кредо. Дори да убиеш всичките му поддръжници, да унищожиш всичките им писания, ще си осигуриш най-много временно затишие. Един ден някой ще го преоткрие. Ще го възроди. Вярвам, че дори ние, асасините, просто сме преоткрили орден, който предшества Стареца от планината… Цялото познание е химера. Всичко опира до времето. Безкрайно. Неспирно. Тогава изниква въпросът — има ли надежда? Отговорът ми е следният — трябва да достигнем място, където този въпрос е неприложим. Самата борба е асимптотична. Приближаваш решението, но никога не го достигаш. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да поизправим донякъде линията. Да въдворим стабилност и мир, макар и временно. И разбери, читателю, те винаги и завинаги ще са само временни. Докато продължаваме да се множим, ще даваме живот на съмнения и предизвикателства. На мъже, които ще въстават срещу статуквото, понякога не за друго, а защото нямат по-интересно занимание. В природата на човека е заложено несъгласието. Войната е един от много начини, по които го изразяваме. Мисля, че мнозина тепърва ще осъзнават Кредото ни. Но такъв е процесът. Да се чувстваме объркани, смутени. Да се образоваме, да се просвещаваме. И най-сетне — да разберем. Да постигнем умиротворение.