Оливър Боудън - Прозрение

Димните облаци се разнасяха, втечнената лава се охлаждаше. С течение на времето миниатюрни филизи изникнаха от земята и избуяха. Входът към подземието се отвори и хората от Първата цивилизация излязоха и на свой ред започнаха да строят наново. Но бяха малцина и броят им не нарастваше. През вековете те намаляваха и накрая останаха само няколкостотин, после няколко дузини, после нито един…

Всесилните гори завладяха построеното от тях. Новите сгради изчезнаха, погълнати от времето. Ниски гористи възвишения заеха местата им. Тогава се появиха хора, но различни от Първите заселници. Човешки същества. Онези, които Първите заселници бяха създали, за да им служат като роби, сега бяха техни свободни наследници. Някои от Първите заселници имаха деца от човешките същества и потомците им притежаваха способности, отличаващи ги от другите човеци.

Ала истинските наследници бяха именно човеците. Първи в тази непозната земя заживяха мъже и жени със смугла кожа и дълги прави черни коси. Горди люде, които ловуваха странни тъмнокафяви диви бикове. Възседнали жилавите си дребни коне без седла, те използваха лъкове и стрели. Живееха в отделни племена и враждуваха без особени кръвопролития.

После дойдоха още хора. По-бледи, с различни дрехи, които покриваха телата им. Прииждаха с кораби от Европа, прекосявайки западното полукълбо. Те преследваха местните и ги прогонваха от земите им. Установяваха се във ферми, села, градове и накрая издигаха мегаполиси, съперничещи на онези от изгубената цивилизация, погълната в недрата на земята преди хилядолетия.

„Запомни това. Нямаш право да се отказваш от борбата за справедливост. Дори да изглежда, че не може да бъде спечелена, че и последната искрица надежда е изгубена, борбата гарантира оцеляването на справедливостта, оцеляването на света. Човешкият род пази равновесие по ръба на тясно било, това е вярно. Твоята задача е да се погрижиш везните да не се наклонят прекалено много към погрешната страна. И има още едно нещо, което можеш да направиш, за да си сигурен, че равновесието няма да се наруши — можеш да обичаш“.

Ецио се подпря на писалището. До него Алтаир все още седеше в стола си. Нищо не беше преместено от писалището, нито един пергамент не бе помръднал, а свещта гореше със стабилен пламък.

Не знаеше как се е добрал от нишата до писалището, но сега се върна в нея. Ябълката стоеше непокътната върху пиедестала в тайника, студена и безжизнена. Едва различаваше очертанията й в мрачината. Покритата й с прах кутия лежеше върху писалището.

Ецио събра сили и прекоси отново обширната зала. Тръгна към коридора, който щеше да го изведе отново под слънчевите лъчи, при София.

Но пред входа на великата библиотека той се обърна отново. Вече отдалеч, погледна за последен път Алтаир, седнал за вечни времена в призрачната си библиотека.

— Сбогом, менторе — каза Ецио.

Когато стигна външната врата, Ецио откри лоста над нея и го дръпна. Зелената порта се плъзна покорно и потъна в земята. София четеше книга и го чакаше.

Тя му се усмихна, стана, приближи до него и го улови за ръката.

— Ти се върна — каза, неспособна да прикрие облекчението в гласа си.

— Обещах да се върна.

— Откри ли каквото търсеше?

— Открих… достатъчно.

Тя се поколеба.

— Мислех…

— Какво?

— Мислех, че няма да те видя повече.

— Понякога най-лошите ни предчувствия са най-неблагонадеждни.

Тя го погледна.

— Сигурно полудявам. Харесваш ми дори когато използваш помпозни думи.

Помълча и след малко добави:

— Какво ще правим сега?

Ецио се усмихна.

— Ще се приберем у дома.

Ецио мълча през по-голямата част от пътуването към Константинопол. София, която помнеше суровото предупреждение на Селим, го попита дали изобщо е разумно да се връщат там, но той отвърна:

— Имам още работа.

Тя се тревожеше за него — изглеждаше затворен в себе си, сякаш боледуваше. Но когато златните куполи и белите минарета се появиха отново на северния хоризонт, духът му се приповдигна и тя видя някогашния блясък да се завръща в очите му.

Първо се отбиха в книжарницата. Тя беше почти неузнаваема. Азизе я беше осъвременила и всички книги бяха подредени спретнато по полиците в безупречен порядък. Азизе погледна София едва ли не извинително, когато й подаде ключовете, но тя веднага бе забелязала, че магазинът е пълен с клиенти.