Оливър Боудън - Прозрение

— Щом си спомня приятелите…

— Силен е. Това е важно. И иска да го подкрепим.

— Ако е справедлив, ще застанем на негова страна.

— Той ни е необходим, колкото ние — на него.

— Вярно е.

Ецио замълча и огледа старата зала. Изпълнена със спомени… Ала те сякаш нямаха нищо общо с него.

— Искам да обсъдя нещо с теб, сестро.

— Да?

— Въпросът за… наследника ми.

— Като ментор? Отказваш ли се?

Тя не изглеждаше изненадана.

— Разказах ти за Масяф. Направих всичко, което ми беше по силите.

— Бракът те е размекнал.

— Не размекна теб, макар да се омъжи два пъти.

— Между другото, одобрявам съпругата ти. Макар да е венецианка.

— Grazie.

— Кога е щастливото събитие?

— През май?

Тя въздъхна.

— Вярно е. Тази мисия е изтощителна. Светата Дева знае, че те замествах само две кратки години, но осъзнах какво бреме си носил върху плещите си толкова дълго. Обмислял ли си кой би могъл да надене мантията?

— Да.

— Макиавели?

Ецио поклати глава.

— Няма да приеме. Той е човек на мисълта, не е роден за водач. Но работата — и го казвам съвсем скромно — се нуждае от ясен разсъдък. Сред нас има един човек, когото досега сме молили да ни помага само в дипломатически мисии и който според мен е готов да ме замести.

— Смяташ ли, че другите — Николо, Бартоломео, Роза, Паола и Ил Волпе, Лисицата — ще го одобрят?

— Да.

— Кого имаш предвид?

— Лодовико Ариосто.

— Него?

— Два пъти беше посланик на Ферара във Ватикана.

— И Юлий едва не нареди да го убият.

— Вината не беше негова. По онова време Юлий враждуваше с дук Алфонсо.

Клаудия изглеждаше смаяна.

— Ецио, да не би да си полудял? Не помниш ли за кого е женен Алфонсо?

— За Лукреция, да.

— Лукреция Борджия!

— Напоследък тя води тих живот.

— Кажи го на Алфонсо! Освен това Ариосто е болнав и в името на свети Себастиан, той е любител поет! Чух, че пишел някакви драсканици за сър Ролан!

— Данте е бил поет. Поезията не те лишава автоматично от мъжественост, Клаудия. Лодовико е само на трийсет и осем, има добри контакти и преди всичко е верен на Кредото.

Клаудия го изгледа намусено.

— Все едно да избереш Кастилиони — измърмори тя. — Той е и любител актьор!

— Решението ми е взето — отсече твърдо Ецио. — Но съветът на асасините трябва да го одобри.

Тя мълча дълго, после се усмихна и каза:

— Вярно е, че се нуждаеш от почивка, Ецио. Навярно всички се нуждаем. Но какво планираш?

— Не съм сигурен. Искам да покажа Флоренция на София.

По лицето на сестра му се изписа тъга.

— Там не е останало много от семейство Аудиторе. Анета е починала.

— Анета? Кога?

— Преди две години. Не ти ли писах?

— Не.

И двамата замълчаха, спомнили си старата икономка, която им остана вярна и помогна да ги спасят, когато преди трийсет години тамплиерите унищожиха семейството и дома им.

— Въпреки това ще я заведа там.

— И какво ще правиш? Там ли ще се установиш?

— Сестро, наистина не знам. Но си мислех… Ако успея да намеря подходящо място…

— Какво?

— Бих произвеждал вино.

— Не разбираш нищо от лозарство!

— Ще се науча.

— Ти в лозе! Ецио реже гроздови чепки!

— Поне знам как да използвам нож.

Тя го изгледа презрително.

— Брунело ди Аудиторе, предполагам! И какво друго? Между реколтите, имам предвид.

— Мислех да опитам да пиша.

Клаудия изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлоадира.

По-късно Клаудия заобича гостуванията в имението сред хълмовете над Флоренция, което Ецио и София откриха почти разрушено, но купиха и със средствата от продажбата на книжарницата в Константинопол и спестяванията на Ецио възстановиха. За две години превърнаха мястото в скромно, но носещо прилични доходи лозе.

Ецио стана мускулест и смугъл, носеше работни дрехи през деня. София го гълчеше, че ръцете му загрубяват от работата в лозята и не стават за любов. Но това не им попречи да се сдобият с Флавия през май 1513 година и с Марчело дванайсет месеца по-късно, през октомври.

Клаудия обожаваше племенницата и племенника си повече, отколкото смяташе, че е възможно. Гледаше обаче, предвид двайсетгодишната разлика във възрастта им, да не се превръща в нещо като псевдосвекърва на София. Не се намесваше и се стремеше да посещава имението на семейство Аудиторе край Фиезоле по-рядко, отколкото й се искаше. Освен това в Рим имаше нов съпруг, за когото да се грижи.

Ецио обаче ги обичаше още по-силно от Клаудия. В тях и в София той най-сетне откри смисъла, който беше търсил цял живот.