Оливър Боудън - Прозрение

Макиавели ги погледна сериозно.

— Получих писмо. До двама ни е всъщност, но пощата стига до Фиезоле след цяла вечност. Виж, Ецио, той не е добре. Иска да ни види.

Ецио изопна рамене.

— Кога тръгваме? — попита.

В края на април пристигнаха в Кло Люс — имението край замъка в Амбоаз, което крал Франсоа беше предоставил на Леонардо като част от привилегиите му на дворцов художник. Лоара течеше бавно, бреговете край кафявите й води бяха осеяни с дървета с напъпили листа.

Минаха през портите на имението и препуснаха по алеята, обрамчена в кипариси, в чийто край ги очакваше икономът. Оставиха конете на коняря и последваха иконома в къщата. В просторна проветрива стая с отворени прозорци с изглед към задната градина Леонардо беше полегнал в шезлонг. Носеше халат от жълт брокат и бе покрит до кръста с меча кожа. Дългата бяла коса и бялата му брада бяха пооредели и темето му бе оплешивяло, но очите му все още сияеха ярко и той се поизправи да ги поздрави.

— Скъпи мои приятели, толкова се радвам, че дойдохте! Етиен! Донеси ни вино и сладкиши!

— Не бива да ядете сладко. Камо ли да пиете вино.

— Чакай малко, кой ти плаща? Няма значение. Не отговаряй. Същият, който плаща на мен, знам! Просто направи каквото ти казвам.

Икономът се поклони и излезе. Върна се бързо с поднос, който постави церемониално върху близката полирана масичка, и отново се оттегли. Пред прага се поклони пак и каза на гостите на Леонардо:

— Извинете ни за безпорядъка. Така се чувстваме по-уютно.

Макиавели и Ецио се спогледаха усмихнато. Полираната масичка и блестящият поднос бяха остров сред разбунено море от хаос. Привичките на Леонардо не се бяха променили.

— Как вървят нещата, стари приятелю? — попита Ецио и седна до твореца.

— Не мога да се оплача, но усещам, че трябва да продължа напред — отвърна Леонардо, стараейки се гласът му да прозвучи по-сигурно.

— Какво имаш предвид? — Попита Ецио, загрижен, че приятелят му използва някакъв евфемизъм.

— Не говоря за смъртта — отсече раздразнително Леонардо.

— Говоря за Англия. Новият им крал е много заинтересуван да обнови флотата си. Искам да отида там и да му продам подводницата си. Венецианците така и не ми платиха, както знаете.

— Те не я построиха.

— Това няма значение.

— Нямаш ли достатъчно проекти тук, които да ангажират ума ти? — попита Макиавели.

Леонардо го изгледа ядосано.

— Нима някакъв механичен лъв може да ангажира ума ми! — възкликна той. — Това беше последната поръчка на любезния ми господар. Как ти се струва — механичен лъв, който ходи и реве и за финал гърдите му се отварят и разкриват кошница с лилии!

Той изсумтя.

— Не е толкова зле само по себе си, но да възлага такава играчка на мен! На мен! Изобретателя на летящи машини и танкове!

— И парашути — добави тихо Ецио.

— Послужи ли ти?

— Много добре.

— Браво!

Леонардо махна с ръка към подноса.

— Почерпете се. Аз ще се въздържа.

Той сниши глас:

— Етиен е прав — напоследък стомахът ми успява да смели само топло мляко.

Тя замълчаха. Макиавели наруши мълчанието:

— Рисуваш ли още?

Леонардо се натъжи.

— Иска ми се… Но някак си съм изгубил порива. Вече не съумявам да довърша нищо. В завещанието си оставих на Сал ай „Джокондата“. Ще му помогне на старини. Мисля, че Франсоа ще пожелае да я купи. Но да знаете, че аз самият не бих дал и два гроша за нея. Не е най-добрата ми творба. Предпочитам картината, в която изобразих милия Сал ай като Йоан Кръстител…

Гласът му секна и той се втренчи някъде, незнайно накъде.

— Скъпото ми момче… Толкова жалко, че трябваше да се разделим. Липсва ми. Но тук се чувстваше зле. По-добре да се грижи за лозята.

— Аз самият отглеждам лозя — вметна Ецио.

— Знам! Браво! По-разумно занимание на тази възраст, отколкото да търчиш напред-назад и да режеш тамплиерски глави.

Леонардо замълча. След малко добави:

— Боя се, че винаги ще ги има, каквото и да направим. Навярно е по-добре да приемем неизбежното.

— В никакъв случай! — възкликна Ецио.

— Понякога нямаме избор — отвърна тъжно Леонардо.

Отново се възцари мълчание. Наруши го Макиавели:

— Какви са тези приказки за завещания, Леонардо?

Художникът го погледна.

— О, Николо, какъв е смисълът да се преструваме? Умирам… Затова ви помолих да дойдете. Тримата преживяхме толкова много. Исках да се сбогуваме.

— Нали спомена, че планираш да посетиш крал Хенри в Англия?

— Той е арогантно хлапе и много бих желал да се запознаем — отвърна Леонардо. — Но няма. Тази стая е последното място, което ще видя. И дърветата отвън. Пълни с птици, особено сега, през пролетта.