Оливър Боудън - Прозрение

— Флавия, скъпа, не се крий! Искам да те виждам!

Последва нов смях и храсталакът се разлюля. Дъщеря му надникна над тръните. Ецио се усмихна и поклати глава.

В този момент човек на пътя привлече вниманието му. Той погледна натам и в далечината забеляза фигура, облечена в пъстроцветни дрехи. Ала слънцето беше зад нея и светеше прекалено ярко. Ецио заслони очи с длан, за да я разгледа по-добре, но фигурата беше изчезнала.

Той изтри чело и тръгна към лозята.

Не след дълго беше навлязъл дълбоко сред градината и подрязваше требианото. Лозниците не се нуждаеха от подрязване, но така ръцете му се занимаваха с нещо, докато умът му обмисляше как да разкаже историята за битката — много отдавна, в Рим — с групата фанатици, които се наричаха Синовете на Рем. Лозите драскаха лактите му, докато работеше. Той спря да огледа чепка грозде. Откъсна едно зърно и го вдигна да го види отблизо. Стисна зърното, смачка го и видя, че е сочно. Усмихна се и го лапна, избърсвайки пръсти в грубата си ленена туника.

Изтри доволно чело. Духна лек ветрец и листата на лозниците прошумоляха. Ецио пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на аромата на топлия въздух, и затвори очи за миг.

После усети как косъмчетата по тила му настръхват.

Отвори очи и тръгна бързо към края на градината, взрян към къщата. На пътя до нея видя Флавия да разговаря с човека със странните дрехи, когото бе забелязал по-рано. Фигурата беше забулена с островърха качулка.

Той забърза към тях, вдигнал градинарските ножици като кама. Вятърът се засили и заглуши предупредителните му викове. Затича задъхан от усилието. Гърдите го заболяха. Но нямаше време да се тревожи за това. Фигурата се навеждаше към дъщеря му.

— Остави я! — извика той, препъвайки се.

Фигурата го чу, извърна глава, но не я вдигна. В същия миг Флавия взе нещо, което очевидно й беше предложено, от ръката й.

Ецио беше на крачки от тях. Фигурата се изправи, но не вдигна глава. Ецио хвърли градинарските ножици към нея, сякаш са кама, но те не стигнаха целта и изтрополиха безобидно на земята.

Притича последните крачки и се озова до тях.

— Флавия! Влизай вътре! — нареди той, стремейки се гласът му да не издава, че се страхува.

Момичето го погледна изненадано.

— Но, татко, тя е мила.

Ецио застана между дъщеря си и непознатата и улови жената за реверите на палтото. Непознатата вдигна глава и Ецио видя лицето на млада китайка. Пусна я стъписано.

Детето държеше малка овална монета с квадратен отвор в средата. Показа му я. Надписът върху нея — ако изобщо беше надпис — изглеждаше причудливо. Пиктограми. Китайски йероглифи.

Китайката не помръдваше, не продумваше. Ецио, все още напрегнат, я огледа втренчено. Дишаше тежко, беше замаян, но умът му бе бистър.

Тогава забеляза, че на врата си тя носи познатата емблема.

Емблемата на Братството на асасините.

По-късно, когато София се върна, тримата седнаха да поговорят в къщата, докато децата надничаха любопитно от стълбищната площадка. Ецио се стараеше да се държи гостоприемно с неочакваната гостенка, но оставаше непреклонен.

— Не знам какво друго да кажа, Шао Джън. Съжалявам.

Китайката не отговори. Не беше ядосана, само много спокойна.

— Много съжалявам. Но не мога да ти помогна. Не искам да участвам в това.

Шао Джън вдигна очи и срещна неговите.

— Искам да разбера.

— Да разбереш какво?

— Как да водя. Как да възродя Ордена ни.

Той въздъхна, вече леко подразнен.

— Не. Аз съм приключил с това. Finito.

Замълча.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

— Ецио, размисли! — укори го София. — Шао Джън е пътувала дълго.

Обърна се към гостенката.

— Правилно ли произнесох името ти?

Джън кимна.

— Ще останеш ли за вечеря?

Ецио изгледа начумерено съпругата си и се обърна към камината.

— Grah-zie — благодари Джън на колеблив италиански.

София се усмихна.

— Добре. Освен това имам готова спалня. Погостувай ни няколко дни… Или колкото пожелаеш.

Ецио изсумтя, но не каза нищо. София тръгна към кухнята. Той се извърна леко и огледа гостенката. Шао Джън седеше тихо; изглеждаше съвършено самовглъбена. Обходи с очи стаята.

— Ще се върна, преди да се стъмни — каза й троснато.

Излетя навън, загърбил добрите обноски. Джън го проследи с поглед. Едва забележима усмивка трептеше върху устните й.

Ецио излезе навън и потърси убежище сред лозята.

Ецио беше в спалнята на спящите си деца и ги наблюдаваше фигурките им в светлината на свещта. Пристъпи към прозореца и го залости. Седна на ръба на леглото на Флавия и се взря в нея и в Марчело с натежало сърце. Изглеждаха толкова умиротворени, като ангелчета.