Оливър Боудън - Ренесанс

Ецио беше достатъчно близо и чуваше как носещите Монаха хора говорят:

— Пфу, стига с твоите лъжи. От теб сме видели само нещастия! Бълваш само омраза още откакто пристигна тук!

— Бог може и да е в ума ти, братко — рече друг, — но е далеч от сърцето ти.

Приближаваха Пиаца дела Синьория. Множеството викаше триумфално.

— Достатъчно сме страдали! Отново ще бъдем свободни хора!

— Скоро в града ни ще се върне светлината на живота!

— Трябва да накажем предателя! Той е истинският еретик! Той изопачи Божиите слова, както му е угодно! — викаше една жена.

— Най-накрая скъсахме ярема на религиозната тирания — възкликна друг. — Сега Савонарола ще си получи наказанието.

— Истината свети в умовете ни, страха го няма! — подвикна трети. — Думите ти вече нищо не струват, Монахо!

— Представяше се за Негов пророк, но думите ти бяха мрачни и жестоки. Наричаше ни марионетки на дявола — а пък аз мисля, че истинската марионетка си ти!

Не се налагаше Ецио и приятелите му да се намесват повече — задействаната от тях машина щеше да свърши останалото. Водачите на града, бързащи не само да спасят собствената си кожа, но и да се докопат отново до властта, се изсипаха от сградата на Съвета, за да демонстрират подкрепата си. Издигнаха сцена и около три дървени кола върху нея струпаха огромна купчина подпалки и дърва. Завлякоха Савонарола и двамата му най-горещи поддръжници в сградата на градския съвет за кратък и яростен процес. Както той не беше проявил капка милост, така и за него нямаше да има прошка. Скоро подсъдимите се появиха оковани, изтикаха ги до стълбовете и ги завързаха за тях.

— О, Господи Боже мой, смили се над мен — стенеше умолително Савонарола. — Избави ме от прегръдката на Лукавия! Обграден съм от грешници, затова те призовавам за спасение.

— Ти искаше да изгориш мен! — злобно подвикна един човек. — Сега везните се обърнаха.

Екзекуторите набучиха факлите в дървата около коловете. Ецио наблюдаваше и си спомняше как преди години близките му намериха края си на същото това място.

— Infelix ego — молеше се Савонарола с мощен глас, изпълнен с болка под напора на разпалващия се огън. — Omnium auxilio destitutus 59 59 Прочутите предсмъртни думи на Савонарола: „Нещастен аз, няма кого да помоля за помощ…“ (ит.). — Б.ред. . Наруших законите на небето и земята. Накъде да се обърна? При кого да отида? Кой ще се смили над мен? Не смея към Небето да погледна, защото горко съм грешил пред него. Подслон не ще намеря на Земята, защото и за нея съм позор…

Ецио се приближи, доколкото бе възможно. „Въпреки цялата мъка, която ми причини, никой човек, дори и този, не заслужава да умре в такива болки“ — помисли си той. Извади заредената си pistola от кобура и я закрепи към механизма на дясната си ръка. В същия момент Савонарола го забеляза и впери поглед в него — донякъде уплашен, донякъде обнадежден.

— Това си ти — рече той, надвиквайки се с рева на огъня, макар че двамата се разбраха почти безмълвно. — Знаех, че ще дойде този ден. Братко, моля те, прояви милостта, която аз не проявих към теб. Изоставих те на произвола на вълците и псетата.

Ецио вдигна ръка.

— Сбогом, padre — рече той и стреля. Движението на Ецио и гърмежът на пистолета останаха незабелязани сред суматохата и пращенето на огньовете. Главата на Савонарола се отпусна върху гърдите му. — Върви си сега в мир, за да те съди твоят Бог — прошепна Ецио. — Requiescat in pace.

Той хвърли поглед към двамата монаси — Доменико и Силвестро — но те вече бяха мъртви, а пръснатите им вътрешности цвърчаха върху огъня. Вонята на изгоряло месо изпълни ноздрите на всички наоколо. Тълпата започна да утихва. Не след дълго единствените шумове долитаха откъм пропукващите дърва, които довършваха делото си.

Ецио се отдалечи от кладите. Забеляза застаналите наблизо Макиавели, Паола и Лисицата да го наблюдават. Погледът му срещна очите на Николо, който му даде окуражителен знак. Ецио знаеше какво трябва да направи. Покатери се на платформата от противоположния на кладите край и всички погледи се вторачиха в него.

— Граждани на Флоренция! — изрече той с ясен глас. — Преди двайсет и две години бях застанал точно тук и гледах как умират скъпите ми хора, предадени от онези, които се представяха за приятели. Жаждата за отмъщение размъти ума ми. Щеше да ме изяде отвътре, ако не беше мъдростта на няколко непознати, които ме научиха да преодолявам инстинктите си. Те не проповядваха отговори, но ме напътстваха как да се уча от себе си. — Ецио видя, че към другарите му асасини се е присъединил Марио, който му се усмихна и вдигна ръка за поздрав. — Приятели мои — продължи той, — ние нямаме нужда някой да ни нарежда какво да правим. Нито Савонарола, нито фамилията Паци, нито дори Медичите. Ние сме свободни да следваме собствения си път. — Поспря за миг. — Има хора, които ни отнемат свободата, а мнозина от вас — мнозина от нас, уви — с готовност им я дават. Но в наша власт е да избираме — да избираме това, което смятаме за истинско — и тъкмо упражняването на тази власт ни прави хора. Няма книга или учител, който ще ни даде отговорите или ще ни покаже пътя. Ето защо избирайте сами пътя си! Не следвайте мен или някого другиго!