Оливър Боудън - Ренесанс

След като Ецио се настани, Макиавели го придружи до грандиозния религиозен комплекс „Сан Марко“. Ецио разгледа с възхита сградите.

— Директно нападение срещу Савонарола би било опасно — прецени той. — Особено щом Ябълката е у него.

— Вярно е — съгласи се Макиавели. — Но има ли други възможности?

— Като оставим настрана лидерите на града, движени несъмнено от личен интерес, убеден ли си, че хората са господари на умовете си?

— Един оптимист би бил склонен да заложи на това — каза Макиавели.

— Мисълта ми е, че следват монаха не по собствен избор, а под натиска на принудата и страха?

— Само един доминиканец или политик би оспорил това.

— Тогава предлагам да използваме този факт в наша полза. Ако можем да заглушим помощниците му и да събудим недоволство, ще отвлечем вниманието на Савонарола и ще си открием възможност за удар.

Макиавели се усмихна.

— Умно. Трябва да измислят прилагателно, което описва човек като теб. Ще говоря с Лисицата и с Паола. Да, те все още са тук, макар и скрити. Ще ни помогнат да организираме бунт, докато освобождаваш периметъра.

— Значи се разбрахме.

Ецио обаче беше притеснен и Макиавели забеляза това. Той го отведе в една усамотена галерия в близката църква и го накара да седне.

— Какво има, приятелю? — попита той.

— Две неща, но са лични.

— Кажи.

— Старият ми семеен дворец — какво стана с него? Нямам смелост да отида и да проверя лично.

Сянка се спусна върху лицето на Макиавели.

— Скъпи Ецио, бъди силен. Дворецът си е там, но Лоренцо бе в състояние да го защитава само докато беше жив и управляваше града. Пиеро се опита да последва примера на баща си, но след като го прогониха французите, Палацо Аудиторе беше преустроен в казарма за швейцарските наемници на Шарл. Когато те заминаха на юг, хората на Савонарола изнесоха от него всичко и го затвориха. Не губи кураж. Един ден ще го възстановиш.

— А Анета?

— Тя избяга, слава Богу, и отиде при майка ти в Монтериджони.

— Това поне е нещо.

След известно мълчание Макиавели попита:

— А кое е второто?

Ецио прошепна:

— Кристина…

— Принуждаваш ме да ти съобщавам все тежки новини, amico mio — намръщи се Макиавели. — Но трябваща знаеш истината… Приятелю, тя е мъртва. Манфредо не искаше да отпътува, за разлика от много техни приятели, заминали след двойната проказа — на французите и на Савонарола. Той беше уверен, че Пиеро ще организира контранападение и ще си върне града. Но през една ужаса нощ, скоро след като Монахът дойде на власт, опустошиха и подпалиха къщите на всички, отказали да предадат вещите си доброволно, за да изгорят в позорните клади.

Ецио слушаше и се опитваше да запази спокойствие, макар сърцето му да бушуваше. — Фанатиците на Савонарола — продължи Макиавели — влезли насилствено в Палацо д’Ардзента. Манфредо се опитал да се защити, но срещу него и хората му се изсипали твърде много войници… а Кристина не искала да го остави. — Макиавели замълча за дълго, опитвайки се да овладее сълзите. — Обезумелите религиозни фанатици посекли и нея.

Ецио беше вперил поглед във варосаната стена пред себе си. Съвсем отчетливо виждаше всичко до последния детайл, до последната пукнатина, дори пълзящите по нея мравки.

Ецио отпусна ръка и книжката със сонети на Лоренцо се изплъзна от нея. Смъртта на Кристина още повече укрепи волята му да унищожи причинителя й. Неговият град бе страдал достатъчно под управлението на Савонарола и твърде много негови съграждани от всяка възможна сфера на живота бяха заробени от Монаха. Потъпкваха правата, изолираха в усамотение или изпращаха в изгнание всеки, осмелил се да се опълчи. Време беше да се действа.

— Прокудиха мнозина, които можеха да ни бъдат полезни — обясни Макиавели. — Но дори основните врагове на Савонарола извън града държава, имам предвид дука на Милано и нашия стар приятел Родриго, папа Александър VI, не съумяха да го елиминират.