Оливър Боудън - Ренесанс

— Бива си те, Катерина Сфорца.

Тя се засмя.

— Съкровище, ако разкажа историята на живота си, ще скандализирам света.

Ецио беше як мъж и на трийсетгодишна възраст — все още в разцвета на силите си. Освен това бе преминал безпощадно обучение и никой не се учуди, че се изправи на крака по-скоро от обичайното. Дясната му ръка обаче беше пострадала лошо от удара на Кеко и той разбираше, че трябва доста да се потруди, за да възстанови пълната сила, необходима да продължи мисията си. Наложи си търпение и под строгите, но грижовни наставления на Катерина прекара принудителния престой във Форли в мълчалив размисъл. Често седеше под лозницата, погълнат от книга на Полициано, или — още по-често — се впускаше в изтощителни тренировки от всякакъв вид.

Тогава дойде утрото, когато Катерина влезе в стаята му и го завари стегнат за път. Един паж му помагаше да обуе ботушите си за езда. Тя седна на леглото до него.

— Значи моментът дойде? — попита.

— Да. Не мога да отлагам повече.

Тя се натъжи и излезе от стаята, за да се върне скоро след това с навит на руло свитък.

— Рано или късно този момент щеше да дойде — започна Катерина. — И Бог е свидетел, че задачата ти е по-важна от забавленията — дано скоро пак да им дойде времето! — Тя му показа свитъка. — Ето, на раздяла ти нося дар.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти бъде от полза.

Тя го разви и Ецио видя, че това е карта на целия полуостров, от Ломбардия до Калабрия, върху която навсякъде, дори върху пътищата и селищата, бяха поставени множество кръстове с червено мастило.

Вдигна поглед към Катерина:

— Картата, за която Макиавели говореше. На съпруга ти…

— На мъртвия ми съпруг, mio caro. С Николо направихме някои важни открития, докато ти беше на път. Първото е, че доста добре сме уцелили момента да… отстраним скъпия Джироламо, защото той тъкмо беше приключил работата си по картата. Второто е, че тя е безценна, защото дори ако Ябълката е в ръцете на тамплиерите, те не могат да намерят Гробницата без картата.

— Знаеш ли нещо за Гробницата?

— Скъпи, понякога си толкова наивен! Разбира се, че знам. — Тонът й стана по-делови. — Но за да обезоръжим напълно враговете си, ти трябва да си върнеш Ябълката. Картата ще ти помогне да изпълниш великата си мисия.

Тя му подаде картата и пръстите им се докоснаха, останаха така за миг и се преплетоха. Не можеха да свалят поглед един от друг.

— Има едно абатство сред мочурищата наблизо — най-накрая проговори Катерина. — Доминиканци са. Членовете на техния орден носят черни качулки. Аз бих започнала оттам. В погледа й проблясваха искри. Тя извърна очи. — А сега върви! Намери ни този монах!

Ецио се усмихна:

— Май ще ми липсваш, Катерина.

Тя му отвърна с усмивка, някак твърде приветлива. За пръв път в живота не й достигаше смелост.

— О, не се съмнявам.

Монахът, посрещнал Ецио в абатството, беше точно какъвто трябва да бъде един монах — тантурест и червендалест, но с огненочервена коса и с дяволит, проницателен поглед; говореше с акцент, познат на Ецио от някои condottieri, с които се беше сблъсквал по време на службата си при Марио — човекът беше ирландец.

— Благословен да си, братко.

— Grazie, Padre…

— Аз съм брат О’Калахан.

— Чудех се дали можеш да ми помогнеш.

— Затова сме тук, братко. Разбира се, живеем в смутни времена. Трудно е да се мисли на празен стомах.

— Имаш предвид с празна кесия?

— Погрешно ме разбра. Не искам нищо от теб — разпери ръце той, — но Господ помага на щедрия.

Ецио извади няколко флорина и му ги подаде.

— Ако не стигат…

Монахът се замисли.

— Аха, добре. Намерението е налице. Но истината е, че Бог всъщност помага на малко по-щедрите.

Ецио продължи да подрънква с монетите, докато изражението на брат О’Калахан се проясни.

— Орденът оценява широкото ти сърце, братко. — Той скръсти ръце над корема си. — Какво търсиш?

— Монах в черно расо — без един пръст на ръката.

— Хммм. Брат Гуидо има само девет пръста на краката. Сигурен ли си, че не става въпрос за пръст на крака?

— Напълно.

— Сещам се и за брат Доменико, но той е въобще без лява ръка.

— Не. Съжалявам, но съм напълно сигурен, че липсва само единият пръст на ръката.

— Хм. — Монахът замълча, замислен дълбоко. — Почакай малко! Спомням си един монах с черно расо и с девет пръста… да! Естествено! Видях го на последния празник на Сан Винченцо в нашето абатство в Тоскана.

Ецио се усмихна.