Оливър Боудън - Ренесанс

Когато Ецио се събуди, цареше мрак, но в лунната светлина забеляза силуета, прокраднал се тихомълком наблизо.

Ецио почувства тъпа болка в дясната ръка, понечи да се подпре върху здравата лява, но установи, че не може да я помръдне. Някой беше домъкнал мраморна плоча от кариерата и с нея бе я приковал. Той се напъна и опита да се изправи на крака, но не успя. Погледна в посоката, където беше оставил ковчежето.

Нямаше го.

Мъж с черна шапка и бяло расо на доминикански монах явно бе забелязал, че Ецио се е събудил, и се пресегна, за да намести още по-здраво мраморната плоча върху затиснатата ръка. Ецио видя, че единият му пръст липсва.

— Почакай! — викна той. — Кой си ти? Какво правиш?

Монахът не отговори. Спря и се наведе да вземе нещо от земята — тогава Ецио видя кутията.

— Нея пипай! Каквото и да правиш, недей да…

Но монахът отвори капака и отвътре блесна светлина, ярка като слънцето.

Преди да загуби отново съзнание, на Ецио му се стори, че чува въздишка на облекчение от устата на монаха.

Когато се събуди, беше сутрин. Конете ги нямаше, но с настъпването на деня част от силите му се бяха възвърнали. Погледна към мраморната плоча. Беше тежка, но въпреки това се помръдна леко, щом раздвижи ръката си под нея. Огледа се наоколо. На една ръка разстояние от дясната му страна лежеше здрав клон, който сигурно беше паднал преди време, но все още изглеждаше достатъчно зелен и жилав. Със стиснати зъби той го хвана и го напъха под плочата. Дясната ръка го болеше адски и пак започна да кърви, когато промуши единия край на клона под мрамора и започна да го повдига. Полузабравена мисъл от училище проблесна през ума му: „Дайте ми достатъчно дълъг лост и ще повдигна Земята“. Той натисна с всички сили. Плочата се отмести леко, но силите го предадоха и тя се върна на мястото си. Ецио се отпусна назад, почина си и опита отново.

На третия опит, крещейки вътрешно от болка и очаквайки всеки миг мускулите на ранената му дясна ръка да се пръснат, той напъна така, сякаш животът му зависи от това, и плочата най-сетне се претърколи на земята.

Изправи се внимателно и седна. Ръката му беше схваната, но нямаше нищо счупено.

Защо монахът не го беше убил в съня му — това си оставаше загадка. Може би убийството не влизаше в репертоара на божиите служители. Но едно беше сигурно: и доминиканеца, и Ябълката ги нямаше.

Влачейки се едва-едва, Ецио стигна до един близък поток и първо се напи добре с вода, а после изми и превърза раната си. След това се отправи на изток през планината към Форли.

Накрая, след дълги дни път, в далечината забеляза кулите на града. Ала се чувстваше уморен, изцеден до краен предел от проточилата се задача, от неуспеха, от самотата си. По обратния път тънеше в мисли за Кристина и какъв можеше да бъде животът му, ако съдбата не му бе отредила такава участ. Но веднъж приел я, не можеше да я промени — нито пък, даде си сметка, би пожелал да го направи.

Беше стигнал до подстъпа на моста към южната порта и вече виждаше хората по бойните кули, когато изтощението го повали и той изгуби съзнание.

Събуди се, завит с чисто нови ленени чаршафи в легло на слънчева тераса, върху която хвърляше сянката си лозница. Хладна ръка погали челото му и поднесе стъкленица с вода към устните му.

— Ецио, слава Богу, че се върна между живите. Добре ли си? Какво се е случило с теб? — Въпросите се лееха от устата на Катерина с обичайната й настоятелност.

— Не… не знам…

— Забелязали са те от укрепленията. Излязох да те посрещна. Кой знае откога си на път, а си тежко ранен.

Ецио напрегна паметта си.

— Сега си спомням… бях взел Ябълката от Кеко… не след дълго дойде някакъв мъж — и я открадна!

— Кой беше?

— Носеше черно расо, като на монах. Сещам се… беше без един пръст! — Ецио опита да се изправи в леглото. — От колко време лежа тук? Трябва да тръгвам — веднага! — Понечи да стане, но внезапно му се зави свят и бе принуден да легне отново.

— Уф, какво ми е причинил монахът?

Катерина се надвеси над него.

— Засега не бива да ходиш никъде, Ецио. Дори и ти се нуждаеш от време, за да се възстановиш за предстоящите битки. А ти предстои дълго и изморително пътуване. Но не падай духом! Николо се върна във Флоренция. Ще се погрижи за делата там. Твоите другари асасини също са на поста си. Затова остани за малко… — Тя го целуна по челото и после, отначало някак неуверено, по устните. — Ако мога с нещо да помогна… за бързото ти възстановяване, само кажи. — Ръката й плавно се плъзна надолу под чаршафите, докато откри целта си. — О — усмихна се тя, — май се справям — поне мъничко.