Оливър Боудън - Ренесанс

— О, Ецио — отвърна Катерина. — Толкова съжалявам!

— Какво стана?

— Подведоха ни — отчаяно обясни тя. — Отвели са децата, за да ни заблудят!

Ецио се обърна към Макиавели.

— Но градът е невредим?

— Да, градът е невредим — въздъхна Макиавели. — Братята Орси вече не се интересуват от него.

— Какво искаш да кажеш?

— След като ги отблъснахме, се отпуснахме — само за малко, да се прегрупираме и да се погрижим за ранените. Точно тогава Кеко ни нападна. Явно са планирали всичко предварително. Нахлу в града. Сражавах се с него очи в очи, но войниците му ме атакуваха гърбом и ме принудиха да отстъпя. Сега, Ецио, ще те помоля да не губиш самообладание — Кеко взе Ябълката!

Ецио застина. После бавно произнесе:

— Какво? Не може да бъде! — Озърна се яростно. — Накъде тръгна?

— Щом взе, каквото търсеше, би отбой и армията му се раздели. Не успяхме да видим коя група отнесе Ябълката и изтощени от битката, се отказахме да ги преследваме. Но Кеко поведе един отряд към планините на север.

— Значи всичко е изгубено? — извика Ецио.

Лодовико беше прав — наистина бяха подценили братята Орси.

— Все пак, слава Богу, картата е още у нас — обади се Катерина. — Той не посмя да губи време да я издирва.

— Но ако тя вече не му трябва? Нали Ябълката е у него?

— Не бива да позволяваме на тамплиерите да победят — мрачно обяви Макиавели. — Трябва да ги последваме!

Ецио обаче виждаше, че приятелят му е смъртнобледен от раните.

— Не, ти оставаш тук! Катерина! Погрижи се за него! Аз заминавам! Може би не е късно!

Ецио пътува дни наред, като яздеше по светло и почиваше само колкото да смени конете, а когато най-накрая стигна до Апенините, разбра, че търсенето на Кеко Орси ще го отведе още по-далеч. Досети се, че ако Кеко се беше прибрал в родния си край — Нубилария — може би ще го пресрещне по пътя за Рим някъде по дългото, криволичещо на юг шосе. Нямаше гаранция, че Кеко не е поел направо към Рим, но според Ецио с такъв скъпоценен товар като Ябълката неговият противник щеше да предпочете безопасността на познатото място, а оттам щеше да изпрати куриери да проверят дали Испанеца се е върнал във Ватикана, преди да го потърси там.

Затова Ецио реши да се отбие в Нубилария и влязъл незабелязано в града, се зае да научи нещо повече за местонахождението на Кеко. Съгледвачите на Орси обаче бяха навсякъде и не след дълго Ецио узна, че врагът му е предупреден и възнамерява да избяга с Ябълката с конвой от две карети, за да осуети плановете му.

На сутринта, в която Кеко смяташе да потегли, Ецио стоеше на пост, без да откъсва поглед от южните порти на Нубилария. Скоро очакваните две карети минаха с грохот през тях. Ецио яхна коня си, за да ги застигне, но в този момент трета, по-лека карета, управлявана от довереник на Орси, изневиделица изскочи от една странична улица и нарочно засече Ецио. Конят му се изправи на задни крака и го хвърли от гърба си. Пришпорван от времето, Ецио се принуди да изостави коня, скочи на крака, покатери се върху каретата на Орси и с един удар събори кочияша на земята. Шибна конете с камшика и се впусна по дирите на Кеко.

Скоро зърна пред себе си каретите му, но те също го забелязаха и ускориха темпо. Докато препускаха с пълна сила по планинския път, тази с ескорта на Кеко, претъпкана с войници на Орси, готови всеки миг да стрелят по Ецио с арбалетите си, взе завоя твърде бързо. Конете се откъснаха от поводите и се понесоха напред по виещия се път, каретата, останала без управление и с празни впрягове, излезе от пътя и се сгромоляса право в долината на стотици метри надолу. Ецио безмълвно благодари на милостивата съдба. Той подкара наново конете, стараейки се да не ги пришпорва прекалено, за да не им се пръснат сърцата — но те теглеха по-лек товар в сравнение с тези на Кеко и без усилие преодоляха разстоянието между него и плячката му.

Когато се изравни с кочияша на Орси, онзи замахна към него с камшика, но Ецио го хвана и му го отне. После издебна удобен момент, пусна поводите и скочи от каретата си върху покрива на Кековата. Освободени от товара и волята на господаря, конете му изпаднаха в паника, стрелнаха се в далечината и се изгубиха от поглед по пътя напред.

— Изчезвай, мътните те взели! — изкрещя стреснат кочияшът на Кеко. — Какво, за Бога, си мислиш, че вършиш? Побъркан ли си? — Без камшика обаче му беше трудно да усмирява конете си. Не смееше да влиза в схватка.

От вътрешността на каретата се чуха крясъците на Кеко: