Калина Паскалева: Дневниците на една курва

Знаех как да омайвам нахаканите и зализани футболисти, а и те не бяха от трудните. Поръчваха от най-скъпото уиски или руска водка. След първото бяха готови да вкарват голове, най-вече в моята врата. Най-на-пористо ме сваляше един дългокос сладур, когото наричаха Джизъса. По ръцете си имаше повече нарисувани икони, отколкото има на свода на „Св. Александър Невски“, а в интервютата си постоянно говореше за смирение и християнство. Явно искаше да му опростят натрупаните нощем грехове. А те наистина бяха сериозни!

Заливаше телефона ми с настойчиви есемеси. Обещаваше да ме направи неговата кралица, но короната ми се търкулваше на излизане от царския комплекс на „Околовръстното“. Посетихме го няколко пъти, след като свършвах с клубните си задължения. Колата на Джизъса лъщеше повече от косата му. Ароматът на кожата му ме влудяваше, исках да му се нахвърля още по пътя към комплекса. Усещането да съблазнявам толкова набожен мъж беше повече от възбуждащо. Сякаш прелъстяваш патриарх, но в обезкосменото тяло на здрав и чистокръвен жребец. Така и не разбрах поза ли беше цялата му философия, или наистина вярваше.

Носеха се слухове, че макар и религиозен, изневярата за него не е грях. Приятелката му затова го следеше като инспектор Инч Хай.

Джизъса ми звънеше от таен телефон. Казваше, че си го е купил, за да се чува с мен. Вечер, преди да се прибере вкъщи, го изключвал и го оставял в жабката на колата. Ако неговата заспеше по-рано, имаше шанс да ми прати горещ есемес за лека нощ, но условието беше никога да не пиша първа. Толкова много бях хлътнала, че се съгласявах с всичко. Исках го само за себе си и започнах да разказвам на приятелките си за футболната ми афера. Една вечер получих съобщение: „Всичко свърши. Не ме търси повече!“ Сигурно беше разбрал, че съм се раздрънкала за отношенията ни. Звъннах му, удари ми червена слушалка и така още около шестнадесет пъти. Исках да се разкая, че съм си отворила устата, но прошката не беше от ценностите, които благочестивият Джизъс изповядва.

Следващата седмица продължих с опита да се свържа с него, но напразно. Номерът, който имах, никога не се включи повече. Единственото, което ми остана от него, беше споменът за страстните нощи, бурните многократни оргазми, омачканите чаршафи и скъпото му червено италианско бельо.

Като изключим моята футболна драма, която умело излекувах с няколко бързи сексуални контакта, в бара нещата си вървяха по стария начин. Към края на смяната правех отчети в офиса - малка стая близо до тоалетните. Шефът ме дебнеше като проскубана хиена и точно когато си хващах чантата да си тръгна, ме дърпаше за косата и ме разкрачваше на дивана.

В началото правех опити да се съпротивлявам, но впоследствие се отказах. Всяка вечер поемах малкия му член за около седем минути. Неписано правило номер 1 по заведенията: ако не управителката, то хос-тесата намазва ласките на шефа. Той изпробваше всяка нова лично. Бях свикнала с това среднощно упражнение, но понякога ми беше досадно или бях твърде уморена.

Времето минаваше сравнително бързо и всичко вървеше нормално. Пияни богаташи идваха да мятат салфетки върху начервените си манекенки и да разливат скъпо уиски. Танцьорките ни упорито се надяваха да хванат някой балък за гушата, който да ги измъкне от мизерията и малката пишка на шефа. Чекнеха се по пет часа през нощта за 50 лева. А сега и бакшиши не капеха, защото нямаха право да напускат сцената.

Имах няколко скандала с пияни чичковци, които искаха да лижат задниците на момичета, но охраната се намеси и нещата се успокоиха. Шефът пребъркваше танцьорките всяка нощ - да не би случайно да е скрила някоя двадесетолевка. Не бях сигурна дали просто не си търсеше оправдание да им бърка по вагините. Но същото се случваше и с момчетата от циганския оркестър. Те бачкаха на процент от бакшишите и старателно бяха претърсвани по няколко пъти - завираха ги в офиса и ги събличаха чисто голи. Тази процедура щеше да е по-унизителна, ако имаха избор, ала перспективата да е уличен музикант край някой подлез не устройваше нито един от тия клети цигани.

Охраната работеше по правила, различни за всеки - в зависимост от дебелината на врата и портфейла. Някои от клиентите никога не бяха пре-бърквани за оръжие. Имаше гъзари, които влизаха, все едно са си вкъщи, и даже не се опитваха да скрият патлаците си, та да се изфукат пред еднодневните си гаджета, че те са толкова ВИП, че никой не смее нищо да им каже.