Калина Паскалева: Дневниците на една курва

Въпреки това се страхувах. Когато с Мартин заживяхме заедно, всяка вечер заспивах с особеното чувство, че „баретите“ ще разбият вратата и ще ни спукат от бой. Той преравяше ежедневно дамската ми чанта, къ-дето често скатавахме белия прах, да не съм забравила случайно някой пакет с кокаин. Параноята се насади като постоянен съквартирант в дома ни. Случвало се е да изхвърляме по 4 грама в кофата за боклук - количество, достатъчно за един приличен домашен купон. Всеки месец пристигаха огромни пратки и въпреки че той щипваше от тях за лична употреба, това не се отразяваше по никакъв начин на продажбите. Ако обаче някой от подчинените дилъри си позволеше да прибере дори един грам, се прощаваше с един до четири пръста, пропорционално на грешката си.

Рязането на уши също беше едно от честите наказания. А понякога, за да има респект, Мартин ги ръгаше с джобното си ножче в задниците, докато се забавлява в някоя дискотека. Не криехме връзката си. Целувахме се и се натискахме, където си искаме. Скоро започнаха скандалите, които също бяха толкова ексцентрични, колкото и отношенията ни. Всички разбираха и за тях. Никога няма да забравя първия път, когато Мартин ми посегна. Вечеряхме със семейни приятели, вдигнах глава и потърсих сервитьора с очи, за да си поръчам вода. Секунда по-късно усетих адска болка в крака, която беше толкова силна, че дори не можех да изкрещя. Мартин беше забил вилица в бедрото ми от ревност. Наведох глава и от очите ми потекоха сълзи, а той ме дръпна: „Мълчи, или ще ти разбия зъбите!“

Ето така започна всичко. Чупеше телефоните, които сам ми купуваше, различни всяка седмица, защото не позволяваше друг да ми звъни. Ако видеше, че съм си изключила звука, получавах един шамар за отскок: „От кого се криеш, парцал долен?! Кого чакаш да ти се обади, курво мръсна?“ Беше убеден, че красиво момиче като мен не е родено да принадлежи на един мъж. В главата му вероятно се въртяха диви оргии, в които аз бях главната блудница. Винаги за всичко бях виновна аз. Биеше ме, ако мълча, биеше ме и ако си отворя устата, без да ме е питал. Напрежението от игричките на котка и мишка с полицията и тоновете наркотици, които тежаха на плещите му, се изливаше върху мен. Такъв беше вечер, смазан от така наречената си професия. Но със сигурност не и от чувство за вина.

Във времето, в което нормалните двойки лежат на дивана и гледат сериали, сгушени един в друг, аз имах тикове, че ще ме удари всеки момент, а колкото и да чистех, по масата в хола издайническите бели точи-ци от пакетите с дрога някак се бяха циментирали, за да ми напомнят в какво опасно приключение съм се забъркала. Като при диагностициран циклофреник, иначе му бях най-милата на света и не позволяваше косъм да падне от главата ми. Можех да правя, каквото си пожелая, в града, да се държа, както си пожелая, с хората и никой не смееше да ми направи забележка.

Днес в родния ми град още се носят легенди за безобразното ми поведение. Не едно и две момичета съм разплакала, не един и два бара съм потрошила. Избивах стреса от побоищата вкъщи и комплексите на неоценената от мъжа си жена. Правех скандали из заведенията, държах се по-надменно от Мария-Антоанета...

Най-грозно се държах с проститутките. Мартин ги поръчваше всеки път, когато бяхме скарани. А аз винаги разбирах.

Една юлска вечер преди десетина години приятел на Мартин беше отседнал в хотел в центъра на града. Обадих му се и отидох при него. Сашо винаги беше с черни кръгове под очите, а кожата му всеки път ми се струваше все по-жълта. Чудех се дали не е болен от хепатит. Оргиите не му бяха чужди, а ми е споделял, че не е фен на презервативите, така че беше напълно възможно да е болен и от по-сериозна болест. Изнудих го да ми каже с кои курви са се забавлявали предишната вечер и кои са духали на моя мъж. Не беше трудно да изкопча дори подробности за по-стари оргии.

Чаша уиски, две линии кокаин и цигара по-късно аз вече чаках момичетата в хотела. Двадесет и шест проститутки! Накарах ги да се съблекат голи и да ми дефилират, а после една по една да разказват какво точно са правили с моя Мартин. Не бяха красавици, косите им бяха опърпани и зле боядисани, а бельото им миришеше на нещо гнило. Кожите им вече сивееха, невиждали крем „Ла прери“, захабени от безкрайни денонощни дефилета из продънени кревати. Огромното количество евтин грим не криеше и тяхното отвращение. По проскубаните им коси още личаха следи от семенна течност.

На следващия ден се чувствах страхотно, докато Мартин не разбра и не ме преби със собствения ми колан. Дебел кожен мъжки колан, подарък от един съученик. Още нося белезите от него.