Калина Паскалева: Дневниците на една курва

Един ден взех бележка от лекарката си и отидох на стадиона. Във вечерната емисия на спортните новини се появи мой близък кадър. Класната ме позна по бялата пухенка, подарък от Главния.

- Моето момиче, този път, който си избрала, не е хубав. Не допускай да опустошиш душата си. Сега си малка и едва ли ще ме разбереш, но все пак се опитай да стоиш настрана от такива хора - каза ми сащисаната жена.

Не помня какво й отговорих. Беше нещо грубо, може би дори псувня.

Аз категорично бях избрала своя път.

Момичетата като мен вечерят на определени места и никога не си плащат сметката сами. Ресторантите, в които ни водят, са изискани и скъпи, а ние сме жадувано украшение на всяка маса. Косите си правим в определени салони, гримират ни едни и същи гримьори. Дори дилърите си разменяме пак помежду си. Преди десет години не беше модерно да шмъркаш по заведенията, както е днес. Сега някои си чертаят линиите показно, направо на масата, за да не се редят на досадни опашки за тоалетната.

Преди и кокаинът беше по-чист, и тези, които го взимаха, бяха някак дискретни - все пак понятията „срам“ и „свян“ все още съществуваха, а не фигурираха в бъдещия речник на изчезващите думи. А доброто и гарантирано качество изчезна мигновено след смъртта на Главния. Като виден ползвател на белия прах той бдеше качеството да е на ниво - така да се каже, знаеше от опит колко е важно да не бъдеш прецакан с „материал“, забъркан в незнайна лаборатория. Днес топ дилърите са като възрожденските ханджии - както ония някога, „кръщавали“ виното с вода, така и днешните омесват кокаина с всевъзможни примеси.

Именно Главния ме запозна с най-голямата ми любов, който по съвместителство беше и дилър. Казваше се Мартин. Тогава не знаех с какво се занимава. Фактът, че седеше винаги до Главния, не предполагаше чисто криминално досие. Може би затова се влюбих в него веднага. И той в мен. Не беше красавец, даже напротив. Нисък и набит, с коремче, червендалести бузки и сиви очички, които вечно се въртяха като ротативки. Улично момче, тръгнало от малко планинско градче и стигнало до ложата на Главния на стадион „Лаута“, където се и видяхме за първи път. Малък хищник, готов да разкъса всеки, изпречил се на пътя му.

В началото крадял коли заедно със свои приятели. Бригадата им се криела из шубраците по цели седмици за жълти стотинки. Имали шеф, на когото трябвало да се отчитат. Изкарвали, колкото да имат джобни за местната дискотека и за пакет вносни цигари. С времето показал лоялност и талант - качества напълно достатъчни, за да се издигне в йерархията на подземието. Както и онази животинска устойчивост на оцеляващия, който е готов на всичко, за да не потъне. Но тогава аз не знаех това. Първо продавал кокаин, а после заслужено станал шеф на дилърите. Така започна възходът му в организираната престъпност. Когато Мартин имаше десет души охрана, днешните смешници, които се имат за мутри, са крали колите на бащите си за едно кръгче из квартала.

В началото всичко беше наред, а аз живеех с баба ми. Мартин идваше да ме взима с новата си червена кола с две врати, каквато в България много сънуваха, но малцина можеха да чуят на живо ръмженето на двигателя й. Той беше сред тях, защото изкарваше хилядарки на ден. Качвахме се често на едно от тепетата в града. Много обичаше да гледа Пловдив от високо, само там се чувстваше недосегаем, а и беше сигурен, че това е единственото място, на което не можеха да му подслушват телефоните.

Бяха четири и всички до един евтини, те са най-сигурните. Заради твърде простия им софтуер не е лесно да бъдат закачени така, както лъскавите, които имат вграден джипиес. Телефоните му звъняха непрекъснато, много често едновременно - получаваше се някаква луда симфония, а той като вещ диригент ги дирижираше с лекота, успявайки да обслужи и четирите линии накуп. Не познавам работата на Найда Манчева, но надали и тя е била толкова сръчна като него...

Въпреки че беше възможно най-близо до Главния в йерархията, и той спазваше стриктно правилата, на които се подчиняваха и най-дребните дилъри. Тогава да продаваш наркотици беше малко по-опасно, от-колкото е днес. Чантичката с поне четири гумени телефона беше задължителен атрибут. Картите и апаратите се сменяха всяка седмица, за да не могат ченгетата да ги хванат. Полицията се опитваше по всевъзможен начин да ги заклещи, но тъй като контролът идваше от София, операциите винаги се оказваха неуспешни. Ченгетата бяха с по няколко обиколки зад лошите момчета - безкрайна игра на котка и мишка, която тогава ми се струваше наистина забавна.