Калина Паскалева: Дневниците на една курва

След поредния успешен мач отидохме да празнуваме в София, на басейн до Борисовата градина. Там имаше таен апартамент, пригоден само за много мръсни партита. С тежки кожени мебели, изискани малки масички, полилеи и гигантски за времето си плазмени телевизори. Бях взела три приятелки с мен - за кураж. Много скоро всяка от тях беше прик-лещена в някой ъгъл от момчетата от антуража.

Същата вечер ми звънна сводникът, продавач на домати. Явно пиян или друсан, започна да ме заплашва, че ще ме пребие, където ме види, после да ме подстриже, а за десерт щели да ме чукат на тройка с негов приятел. Затворих телефона и се разплаках.

- К'во става, бе? Що ревеш? - учуди се Главния, докато отпиваше глътка уиски.

Разказах му през сълзи и хълцане.

Веднага един от неговите ме попита услужливо дали искам да видя сводника разфасован и в кашон след един час. Ревнах още по-силно. Исках само да ме остави на мира, но момчетата не си поплюваха, ако трябваше да накажат някого.

Главния проведе бърз телефонен разговор и последното, което чух за доматаджията, беше, че е смлян от бой на Ябълките (нещо като Витоша за София). Бизнесът му беше взет, платил глоба от десетки хиляди евро, заключен беше за склоняване към проституция. За капак имаше ограничителна заповед да стои на 50 метра от мен, ако има лошия късмет да ме види някога пак. Заповед, издадена на бърза ръка от Главния. Тя имаше тежестта на закон, обнародван в „Държавен вестник“, и на присъда, потвърдена от всички съдебни инстанции.

Не исках да знам подробности, бях доволна и спокойна. Всеки искаше Главния да му бъде приятел и никой не искаше да му е враг.

Скоро след тази история дойде рожденият ми ден. Главния и неговите момчета ми организираха парти за подарък. Малко след караулката на „Цариградско“ се намираше една от многото къщи за специални купони. Отпред беше почерняло от лимузини. Вътре вече се беше заформила приятна вечеринка. Хапнахме набързо и се качихме по колите за парадна обиколка из нощна София. Започнахме от клуба до „Александър Невски“. Всички ни зяпаха още от влизането. Жените - със злоба, а мъжете -със завист. Веднага на масата ни се появиха три девойки. Виждах ги за първи път, а на петнадесетата минута гащите им бяха на врата като гер-дани.

След около час вече танцувахме в чалга клуб на опашката на „Коня“. Оркестърът беше при нас през цялото време. Запотени цигани надуваха тромпети, във въздуха летяха салфетки, по челата им се лепяха едри банкноти. Навити на фунийка, столевките бяха хищно засмуквани от тръбата на кларнетиста. Две певици с микрофони се опитваха да нацелят любимите ни песни. Всяко изпълнение, което не се нравеше на Главния, бе безцеремонно прекъсвано. Започваше „правилната“ песен.

Аз бях рожденичка и кралица на вечерта. В моя чест гърмеше шампанско, поръчваха се песни. В някакъв момент останах без обувката си -като модерно копие на Пепеляшка.

Завършихме в „Домби“, която днес е свое избеляло копие и само бегло напомня предишното си величие на официалната дискотека на Мрака и Подземието. Там ми се губят часове...

На сутринта се събудих в къщата на караулката. В хола се бяха нат-ръшкали снощните герои. Спяха кой на дивана, кой на кухненската маса, а двама-трима се въргаляха и по пода. Пуснах телевизора и разбрах, че през нощта бяха запалили офиса на известна модна агенция. Изобщо не се притесних. Стават и такива работи.

Тръгнах си малко след като всички се събудиха. Чак в Пловдив отворих чантата си. Вътре се мъдреше самотна, но величествена тлъста пачка пари. Притесних се да не би някой да ми е скроил номер. Озадачена, веднага звъннах на Главния. Той се разсмя гласно на обърканите ми обяснения, че някой се е опитал да ме изкара крадла или жалка клептоманка. След като се киска около минута, спокойно обясни, че тези пари са специално за мен - да си купя подарък, който ще запомня.

Бяха доста пари, наистина. Първата сериозна сума, която мина през ръцете ми. По това време народът работеше цяла година за съдържанието на пачката.

Потроших подарените пари веднага по магазините. Спомням си, че си купих бяла пухенка, с която личах от километри. За първи път вкусих от сладостта на парите, спечелени не с положен труд, а само защото си успял да впечатлиш някого. Не е лошо.

Все още не пропусках домакинските мачове на „Локо“. Учех в една от най-престижните гимназии в града, но футболът често ми се струваше по-интересен от математиката. Претендирах, че съм много по-умна от учителите си. Според мен не беше необходимо да присъствам на всички часове.